Кости по хълмовете

Самука погледна нагоре към небето и изпуфтя.

— Значи си глупак — рече той. Обърна се към Хазар и пое дъх, изведнъж изпълнен с енергия. — Колко време трябва да удържа?

Хазар с нищо не показа, че е забелязал вътрешната борба на Хо Са.

— Може би един ден. Аз лично ще те сменя.

Хо Са и Самука сведоха глави, приемайки задачата. Обхванат от внезапен порив, Хазар протегна ръка и сграбчи рамото на Хо Са. Познаваше офицера от Си Ся от много години, още от първото им нахлуване на дзинска територия.

— Остани жив, братко — рече той. — Ще дойда, стига да мога.

— Ще се оглеждам за теб — дрезгаво отвърна Хо Са. Лицето му не издаваше страха, от който стомахът му се бунтуваше.

Чингис вече беше начело на войската и се взираше студено в тримата. Изчака Самука да извика заповеди на петимата мингхан командири и те се отделиха от основната маса. Хазар се забави малко, за да събере по четири стрели от всеки воин от тумана на Чагатай и да им ги предаде на снопи. Самука и Хо Са щяха да се нуждаят от всяка стрела. Ако можеха да задържат гарнизона на Отрар до вечерта, може би Чингис щеше да има оправдание за това, че ги е пожертвал.

Когато вестта, че трябва да останат, се разпространи сред петте хиляди воини, мнозина обърнаха глави към Хазар. Знаеха какво означава тази заповед. Хазар замръзна като камък и със задоволство установи, че никой не възразява. Сънародниците му се бяха научили на дисциплина дори пред лицето на смъртта.

Чингис смушка понито си и препусна напред. Чагатай и Хазар поеха с него към кафявите хълмове, където шахът се сражаваше с военачалниците. Зад тях жителите на Отрар ликуваха по стените и единствено малкият мрачен отряд на Самука и Хо Са препусна обратно, съвсем дребен на фона на града.

Първите редици на шахската армия излязоха от прохода на ярката слънчева светлина с радостни ревове, че са оцелели. Отгоре им се бяха изсипали десетки хиляди стрели, докато си пробиваха път напред. Щитовете им бяха настръхнали като таралежи от тях и мнозина ги срязваха с ножовете си, докато продължаваха напред към Отрар.

Зад тях писъците продължаваха — монголите разкъсваха тила на армията, може би с надеждата, че арабите ще изпаднат в паника и ще се пречупят. Шах Ала-уд-Дин Мохамед се усмихна мрачно. Нямаше нищо позорно в това да умреш добре, а хората му бяха силни във вярата си. Никой от тях не бе бягал от окървавените мечове на врага. Монголските лъкове най-сетне бяха замлъкнали, слава на Аллах. Шахът се запита дали не са ги използвали и срещу конниците на Халифа и се надяваше да е така. Това беше по-достоен край за пустинния разбойник, отколкото предателството.

Дълго време бе нужно, за да преминат под пороя стрели на монголите, накацали като ястреби по скалите. Слънцето отдавна беше преминало зенита и шахът не знаеше дали проклетите дяволи няма да продължат нападенията си и в тъмното. Отрар се намираше на не повече от двадесет мили на север и той щеше да ръчка хората си напред, докато градът не се покаже пред очите му. Щеше да установи лагера си така, че жителите на Отрар да разберат, че е дошъл да ги спаси.

Отново чу предсмъртни писъци отзад и изръмжа. Монголите бяха навсякъде и макар че хората му бяха вдигнали щитове, трудно можеха да убиват враг, когото не можеха да видят. Редиците продължаваха да маршируват напред. Само смъртта можеше да им попречи да стигнат града.

От високото си положение на гърба на слона Ала-уд-Дин бе сред първите, които видяха Субодай и Джелме да се появяват от планините от дясната му страна. Изруга полугласно и отново повика знатните си пратеници. Хвърли бърз поглед на войската и кимна на първия, който приближи.

— Кажи на сина ми Джелауддин да унищожи излизащата във фланг войска. Да вземе дванадесет слона и десет хиляди души от генерал Файсал. Кажи му, че ще гледам.

Конникът докосна с пръсти устните и сърцето си, преди да препусне, за да предаде заповедта. Ала-уд-Дин извърна поглед от десния фланг, уверен, че синът му ще премаже нападателите.

Усмихна се мрачно, когато войската остави прохода зад гърба си. Нищо не можеше да го спре да достигне Отрар. Някъде отпред беше Чингис, но той вече бе закъснял. Дори да беше потеглил, гарнизонът на Иналчук сигурно го тормозеше по петите. Монголите бяха бързи и изумително подвижни, но неговите сили бяха далеч по-многобройни и хората му нямаше да побягнат, докато е жив.

Очертаваше се чудесна битка и Ала-уд-Дин с изненада откри, че очаква с нетърпение да види поражението на хана. Почти съжаляваше, че ще му се наложи да убие такъв дързък враг. Изминалата година бе едновременно вълнуваща и благодатна. Той въздъхна, като си спомни детската приказка за шаха, който се страхувал от черната депресия почти толкова, колкото от главозамайващата самоувереност. Когато поискал от съветниците си да намерят решение на проблема му, те изковали прост златен пръстен, върху който били гравирани думите „И това ще мине“. Имаше истина в тази простота и шахът беше доволен, докато очуканата му армия продължаваше към Отрар.