Кости по хълмовете

Субодай препускаше в галоп покрай фланга на шахската армия. Изправи се в стремената с опънат лък, като балансираше според ритъма на понито. Усещаше удара на всяко копито. Щеше да има момент на покой, в който и четирите крака на животното бяха във въздуха. Този миг продължаваше по-кратко от два удара на сърцето, но той пусна стрелата точно тогава и видя как тя се забива във вражески войник и го просва на земята.

Чуваше как командирите на шаха лаят непонятни заповеди на странния си език. Самият владетел бе добре защитен в сърцевината на армията. Субодай поклати глава, изумен от ядрото конници в центъра. Какво правеха там, където не можеха да маневрират? Слоновете също бяха дълбоко между редиците, твърде далеч, за да бъдат улучени със стрели. Запита се дали шахът не ги цени повече от собствените си хора. Още едно нещо за научаване. Докато мислеше и препускаше, хиляди маршируващи мъже вдигнаха двойно извитите си лъкове и стреляха. Стрелите засвистяха към него и Субодай инстинктивно се сниши. Лъковете на шаха бяха по-далекобойни от всичко, на което се бяха натъкнали в Дзин. Беше изгубил бойци при първото преминаване покрай фланговете, но пък не можеха да стоят извън обсега и да стрелят успешно. Затова той приближаваше колоната, обсипваше арабите със стрели и се отдалечаваше в галоп, преследван от ответния залп. Маневрата беше рискована, но той бе започнал да усеща колко време може да отдели, за да се прицели добре. Арабите трябваше да стрелят по бързо движеща се колона, докато хората му можеха да стрелят, където си пожелаят в масата.

Мингханите около него възприеха тактиката и всяка колона от хиляда души пробиваше дупки в арабските редици, преди да се оттегли на безопасно разстояние. Войската на шаха продължаваше да марширува напред и макар че щитовете спасиха мнозина, следа от трупове бележеше пътя им към прохода между хълмовете.

Изтегли хората си в по-широк кръг в сравнение с последните три удара и присви очи към прохода. Щом предните редици на шаха стигнеха до него, нямаше да може да се оттегли обратно при Хаджиун. Войската на шаха напредваше неотклонно като набивана в гърлото на бутилка тапа и не след дълго щеше да блокира прохода. Поколеба се, мислите му бясно препускаха.

Ако шахът продължеше със същото темпо, щеше да остави колоните след себе си и да си пробие път към Отрар. Четирите хиляди на Хаджиун определено не можеха да спрат такава маса. Вярно, Субодай можеше да продължи да атакува отзад и знаеше, че това е разумно решение. С хората си можеше да избие хиляди от беззащитните редици и шахът нямаше да е в състояние да го спре. А освен това имаше и други два прохода, през които да заобиколи войската. Можеше да преведе мингханите през тях и пак да подкрепи Чингис при Отрар.

Не беше достатъчно. Макар че монголските ездачи избиха хиляди, войската на шаха едва беше разтърсена. Попълваше местата на убитите и продължаваше напред. Когато стигнеше равнината пред Отрар, Чингис щеше да се окаже със същия проблем, за чието решаване бе пратен Субодай. Шахът щеше да удари хана фронтално, а градският гарнизон чакаше зад гърба му.

Субодай поведе хората си отново, пускайки хиляда стрели едновременно. Неочаквано пътя му пресече друг мингхан и той бе принуден да се отдръпне, за да не се сблъска с младия глупак, който го водеше. От редиците на шаха полетяха стрели и този път десетки воини изпопадаха с цвилещи и окървавени коне. Субодай изруга командира, който му се беше изпречил, и видя ужасеното му лице, когато двете части профучаха една покрай друга. Все пак вината не бе негова, призна Субодай. Беше обучил собствения си туман за подобна атака, но не бе лесно да обикалят покрай шахската войска, без да настъпят известни обърквания. Това нямаше да спаси командира от публично опозоряване, когато му паднеше в ръцете.

Войската на шаха стигна прохода и шансът на Субодай да се промъкне пред нея изчезна. Огледа се за Джелме — по-възрастният военачалник следваше своите лъкатушни пътеки, но не успя да го открие. Видя как опашката на огромното войнство започва да се стеснява, докато шахът навлизаше в безопасното според него място. Ако не друго, жилещите атаки на мингханите се засилиха, когато пространството за прикритие стана по-тясно. Опашката се свиваше и те удряха отново и отново. Субодай видя някои от по-буйните да атакуват с мечове и да пробиват маршируващите редици. Арабите пищяха и се биеха, като се опитваха по всякакъв начин да ги задържат, но падаха на всяка крачка. Щеше да дойде момент, в който устремните колони ще надделеят над останалите отзад и Субодай реши да откъсне напълно тила.

Изпрати най-свежите си хора да предадат заповедта, но това едва ли бе нужно. Монголите се бяха скупчили около края на шахската войска и я нападаха толкова отблизо, че я бяха накарали почти да спре. Земята в началото на прохода бе почервеняла от кръв, навсякъде се виждаха отсечени крайници и трупове, а клането ставаше все по-ожесточено.