Кости по хълмовете

Погледна зад завесите, изпълнен с гордост от силата, която бе събрал. Самият Саладин би се гордял с такава войска. Шахът виждаше сина си Джелауддин, яхнал черен жребец. Сърцето му подрипна при вида на красивия млад мъж, който един ден щеше да го наследи. Хората обожаваха принца и на владетеля не му беше трудно да си мечтае, че потомците му ще владеят всички арабски народи векове наред.

Ала-уд-Дин отново се сети за конниците на Халифа и се помъчи да не позволи на гнева си да развали хубавата утрин. След битката щеше да ги погне по петите и нямаше да пощади нито един. Закле се в това, докато армията маршируваше напред и хълмовете бавно се приближаваха.

Съгледвачите на Субодай се върнаха в галоп, докато той се бе отпуснал на коляно и наблюдаваше равнините под хълмовете и войската на шаха. Простираше се на много мили назад и нямаше нужда да научава от младежите, че врагът идва през широкия проход, който бе избрал да защитава.

Когато съгледвачите се спешиха, той им махна с ръка.

— Знам — рече той. — Вървете да кажете на другите военачалници. Ще ги ударим тук.

В далечината видя конниците на шаха да чертаят зад себе си прашни линии през изсъхналите шубраци, докато яздят на север. Опита се да се постави на мястото на шаха, но му беше трудно. Никога не би повел такава войска през един проход. Вместо това щеше да заобиколи планините и да остави Отрар да падне. Разстоянията щяха да забавят шаха с още един месец, но монголските тумани щяха да бъдат принудени да го посрещнат на открито поле, без никакви преимущества.

Вместо това шахът бе избрал най-лесния път. Явно Отрар беше ценен за него. Субодай се учеше на всичко, на което можеше, и отбелязваше всяко решение, което би помогнало за унищожаването на врага. Много добре знаеше, че Чингис е стигнал прекалено далеч в тази страна. Вече не ставаше въпрос за възмездие срещу един град, а за оцеляването на народа. Бяха пъхнали ръце в гнездо на оси, не по-малко свирепи от империята Дзин, и залозите отново бяха скочили до небето.

Усмихна се при тази мисъл. Някои се биеха за нови земи, за екзотични жени, дори за злато. От личните си разговори с хана Субодай знаеше, че подобно на него, Чингис изобщо не се интересува от подобни неща. Бащата небе е дал на човека живот и нищо друго. Хората на хана бяха сами в степите и самотата им беше жестока. Но въпреки това те можеха да препускат и завоюват, да завладяват градове и империи. Може би след време потомците им щяха да станат слаби и мекушави като градските жители, срещу които се изправяха сега, но това нямаше значение за Субодай. Не беше отговорен за избора на синовете и внуците си, а само за това как живее собствения си живот. Докато стоеше коленичил върху твърдия сив камък и гледаше как прашните облаци отдолу приближават, той отново си помисли, че има само едно правило, което го води във всичките му постъпки.

— Бори се за всеки дъх и стъпка — промърмори той девиза талисман. Възможно беше огромната армия да не може да бъде спряна. Може би щеше да прегази туманите на Чингис и да стигне чак до родните степи. Един бащата небе знае. Подобно на хана, Субодай въпреки всичко щеше да търси всеки, който би могъл да бъде заплаха, и да го удари пръв и по-силно, отколкото е предполагал. И когато стигне края на дните си, ще може да погледне назад с гордост и без да се срамува.

Прекъсна мислите си, когато пристигнаха ездачите от Хаджиун и Джелме. Беше прекарал дни на това място, вече ги познаваше по име и ги поздрави. Те се спешиха и се поклониха дълбоко, почетени от командир, който помни такива подробности.

— Туманите идват, военачалнико — каза един от тях.

— Има ли някакви заръки за мен? — попита Субодай.

Съгледвачът поклати глава и Субодай се намръщи. Не му се нравеше да е под командването на Хаджиун, макар да бе разбрал, че е надежден водач.

— Кажете на командирите си, че не можем да чакаме тук. Шахът още може да прати отряди да ни обкръжат. Трябва да го ужилим, да го принудим да тръгне по пътя, който ние сме избрали.

Вдигна поглед с другите, когато Хаджиун и Джелме пристигнаха, скочиха от конете си и тръгнаха към канарата. Субодай се изправи и сведе глава към Хаджиун.

— Исках лично да видя — рече Хаджиун, като се взираше в равнината долу. Войската на шаха беше само на няколко мили и вече виждаха през прахта предните й редици. Приближаваха като плътен блок, само размерите на който бяха достатъчни, за да разтревожат всекиго.

— Чаках твоите заповеди, преди да действам, Хаджиун — каза Субодай.

Хаджиун го изгледа остро. Познаваше младия военачалник, когато бе най-обикновен войник, но Чингис беше видял ценното в него. Припомни си, че Субодай неведнъж е оправдавал доверието на брат му.

— Кажи ми какво си намислил — рече той.

Субодай кимна.

— Това е огромна армия, командвана от един човек. Фактът, че е избрал да мине през прохода, показва, че няма нашата система от командири. Защо не се е доверил на двама души да прекарат колони и през другите проходи? Познай врага и ще знаеш как да го унищожиш. Всичко това е добре дошло за нас.