Кости по хълмовете

Двамата много добре си даваха сметка за заплахата срещу хана, но конете им бяха изтощени. Бяха принудени да оставят животните да възстановят силите си, преди да ги яхнат отново. И въпреки това подраниха. Много от тях все още куцаха и командирите с мъка наредиха да бъдат убити, а месото им — разделено между войската. Десетки воини носеха ребра или крака през седлата, други яздеха арабски коне, които бяха в малко по-добро състояние. За хора, според които конете бяха единствените истински военни трофеи, битката в прохода беше триумф, достоен да бъде разказван поколения наред около огньовете. До всеки воин тичаха по два или три арабски коня. Много от тях бяха куци и съсипани, но силата им все пак можеше да се използва и на монголите сърце не им даваше да ги изоставят.

Осемнадесет хиляди мъже яздеха с военачалниците, когато свърнаха от основната долина и поеха през по-труден път. Колкото и да им се искаше да се върнат по собствените си стъпки, шахът можеше да е оставил засади някъде пред тях. Хората се нуждаеха от малко почивка, преди отново да се изправят срещу врага.

Поне водата беше в изобилие. Пиха, докато коремите им не се подуха. Докато ги бяха преследвали, мнозина от тях бяха изпразвали мехурите си в движение, щом се наложеше, и топлата течност проникваше под слоя прах върху конете им. На връщане имаха и храна. Движението се забави, десетки се спешиха и клекнаха на земята, а после се избърсаха с парцали и скочиха обратно по седлата. Бяха миризливи, мръсни и мършави, но калени от страната, която бяха кръстосвали тъй дълго.

Джучи пръв видя съгледвачите на билото пред тях. В лицето на Джебе бе открил човек, който също като Субодай разбираше колко е важно да се познава теренът, и туманите винаги бяха заобиколени от кръг конници на много мили наоколо. Джучи свирна, за да привлече вниманието на Джебе, но другият военачалник също беше видял и само вдигна въпросително вежда.

— Не пратих ли двама души в онази посока? — извика Джучи. Връщаха се трима и дори от това разстояние се виждаше, че третият ездач е съгледвач като техните, без броня и нищо друго, което да го забави. Някои яздеха дори невъоръжени и разчитаха единствено на скоростта.

Двамата военачалници пришпориха едновременно конете си, жадни за информация.

Съгледвачът не беше от техните тумани, макар че изглеждаше почти толкова изтощен и прашен, колкото собствените им хора. Джучи и Джебе го гледаха как се спешава и се покланя, без да пуска поводите. Джебе вдигна ръка и воините спряха. Отначало съгледвачът се поколеба в присъствието на двама военачалници — не знаеше към кого да се обърне най-напред. Нетърпението на Джучи наруши мълчанието.

— Намери ни — рече той. — Докладвай.

Съгледвачът отново се поклони, явно развълнуван, че говори с хански син.

— Тъкмо се канех да обърна, когато видях прахта от конете ви, военачалнико. Субодай ме прати. Шахът е излязъл с огромна армия.

Очакваше някакво вълнение от новината, но остана разочарован.

— И? — попита Джебе.

Съгледвачът се поклони и отново се поколеба, вече напълно изгубил присъствие на духа.

— Бях пратен да ви кажа да се връщате колкото се може по-бързо, военачалнико. Господарят Чингис ще атакува, но друго не знам. От четири дни съм сам и ви търся.

— Можем да ги ударим в тила, ако се върнем в онази долина — каза Джучи на Джебе, без да обръща внимание на съгледвача.

Джебе погледна назад към хората си. Все още бяха на крачка от пълното изтощение. Воин от племената можеше да язди цял ден и после да се сражава, но конете имаха по-ясен предел на издръжливост. Преимуществото на атаката срещу задните редици на шаха можеше да бъде изгубено, ако отпочиналият враг се обърне и ги направи на парчета. Кимна мрачно на Джучи. Чингис щеше да очаква от тях да направят точно това.

— Войската на шаха трябва да се е придвижила от мястото, където я оставихме — рече Джебе. — Може да се наложи да яздим сто мили, а после и да печелим битка.

Джучи обърна понито си, готов да препусне.

— Значи трябва да побързаме, военачалнико — рече той.

Съгледвачът следеше с опасение разговора, без да е сигурен дали трябва да продължи да говори. Хвърли завистлив поглед към стадата от понита и арабски коне.

— Ако имате отпочинал кон за мен, ще препусна напред и ще кажа на хана, че идвате — рече той.

Незнайно защо, двамата военачалници се спогледаха и се ухилиха.

— Да виждаш отпочинали коне? — попита Джебе. — Ако намериш, взимай.

Съгледвачът отново погледна към животните и забеляза как стоят, за да дадат покой на изранените си крака. Хвърли поглед към редиците прашни, мрачни воини. Ръцете и краката на някои бяха превързани с ивици разкъсан плат, върху които бяха избили кървави петна. Самите воини го гледаха равнодушно и очакваха заповеди. Военачалниците им бяха показали собствената си сила при онова дълго препускане през долината. Оцелелите придобиха самоувереност, която не бяха познавали преди. Щом можеха да изколят трийсет хиляди араби, какво можеше да им се опълчи?