Кости по хълмовете

— Очаквах Джучи да го няма, когато ми трябва, но Джебе! — озъби се Чингис. — Ако някога ми трябват ветераните на Арслан, то е тъкмо сега! Срещу толкова много народ ще е все едно да хвърляме камъчета в река. Че и слонове! Кой може да каже как да се справим с тези зверове?

— Остави лагера без защита — рече Хаджиун.

Чингис го изгледа свирепо, но само сви рамене.

— Ако се провалим, два тумана няма да са достатъчни, за да върнат семействата обратно. Шахът ще ги атакува с всичко, което му е останало. Залозите са толкова високи само защото сме тук.

Чингис не отговори и загледа как издигат раменете на катапултите. Ако имаше един, най-много два месеца, щеше да превземе града, но шахът никога нямаше да му даде толкова време. Намръщи се на възможностите. Ханът не може да хвърля кости и да рискува целия си народ. Рискът да бъде смазан между чука и наковалнята беше твърде голям.

Поклати глава, без да каже нищо. Ханът може да прави каквото си поиска с живота на онези, които го следват. Ако рискува и изгуби, по-добре да посрещне смъртта, отколкото да отглежда кози в родните степи. Още си спомняше какво е да живееш в страх при вида на конници на хоризонта.

— Когато бяхме при стените на Йенкин, братко, аз те изпратих да пуснеш кръв на една дзинска колона. Знаем накъде се е насочил шахът и няма да го чакам търпеливо под строй, докато стигне при нас. Искам хората му да бъдат атакувани през целия път до Отрар.

Хаджиун вдигна глава. Блясъкът отново се бе върнал в очите на брат му. Той взе една карта от ръцете на слугата и я разви на земята. Двамата с Чингис клекнаха над нея и затърсиха терен, който биха могли да използват.

— С толкова много хора и животни ще му се наложи да раздели войската си тук и тук или да я прекара наведнъж през този широк проход — рече Хаджиун. Земята на юг от Отрар бе равнина със села и ниви, но за да стигне до нея, шахът трябваше да прекоси възвишения, които щяха да принудят арабите да се разпънат в дълга колона.

— Колко остава, преди да стигнат проходите? — попита Чингис.

— Два дни или повече, ако се движат бавно — отвърна Хаджиун. — След това излизат на открита равнина. С нищо няма да можем да ги спрем.

— Не можеш да завардиш три прохода, Хаджиун. Кой още ти трябва?

Хаджиун не се поколеба нито за миг.

— Субодай и Джелме.

Ханът погледна по-малкия си брат и видя как ентусиазмът му се разгаря.

— Заповедите ми са да ги разредите, Хаджиун, а не да се биете до смърт. Удряш и се оттегляш, после удряш отново, но без да позволяваш да те вкарат в капан.

Хаджиун сведе глава, все още загледан в картата, но Чингис го потупа по ръката.

— Повтори заповедта, братко — меко рече той.

Хаджиун се ухили и го направи.

— Не се ли безпокоиш, че ти оставям твърде малко хора? — попита той.

Чингис не отговори и Хаджиун се извърна изчервен. Ханът стана и брат му се изправи с него. Импулсивно му се поклони и Чингис прие жеста с кимане. През годините беше научил, че респектът си има цена — топлотата в личните отношения, дори с братята му. Те гледаха към него за отговори на всички военни проблеми и макар това някак да го отдалечаваше от тях, то вече бе част от него, а не само маска.

— Повикай Субодай и Джелме — рече Чингис. — Ако забавите достатъчно дълго шаха, може би Джучи и Джебе ще ви подкрепят. Те също да минат под твое командване. Имаш половината ми войска, братко. Ще те чакам тук.

„С Хаджиун сме изминали дълъг път от младите разбойници, каквито бяхме навремето“, помисли си Чингис. Десет военачалници щяха да се изправят срещу шаха и той не знаеше дали ще оцелеят, или ще умрат.

Чакахай излезе от гера, за да разбере каква е причината за внезапната суматоха. Застана в жегата под опънатите от слугините й чадъри и прехапа устна, когато видя воините да излизат от домовете си с продоволствия и оръжия.

Бе живяла сред монголите достатъчно дълго, за да знае, че това не беше обикновен разузнавателен отряд. Всички мъже освен Хазар и заместника му Самука бяха при града на запад. Обхвана я отчаяние. Разбира се, Хо Са беше с Хазар, но Яо Шъ със сигурност би трябвало да знае какво става. Рязко заповяда на слугините да я последват и тръгна да търси будисткия монах, докато лагерът наоколо ставаше все по-шумен. Чу жени да крещят гневно и мина покрай една, която плачеше на рамото на млад мъж. Намръщи се. Подозренията й се засилиха.

Подмина гера на Бьорте и Хулун и най-сетне зърна монаха. Поколеба се отвън, но накрая Бьорте излезе почервеняла и ядосана. Двете съпруги на Чингис се видяха едновременно и застанаха неподвижно, неспособни да загърбят напрежението помежду си.

— Чу ли новините? — попита първа Чакахай, нарочно оказвайки чест на по-възрастната жена. Не беше голям жест, но раменете на Бьорте се поотпуснаха и тя кимна. Чакахай видя колко е уморена, когато заговори:

— Чингис взема туманите — отвърна Бьорте. — Хазар и Самука имат заповед да тръгнат по пладне.

Една от прислужниците възкликна ужасено и Чакахай инстинктивно вдигна ръка и я зашлеви през лицето. Обърна се отново към Бьорте, която вече се взираше към строяващите се в редици мъже.