Кости по хълмовете

— Ами ако ни нападнат? — попита Чакахай.

Бьорте трепна и поклати глава.

— Вече не знам колко пъти са ми задавали този въпрос, откакто дойде заповедта — рече тя.

Видя неподправения страх в очите на принцесата и смекчи тона си. Жената бе дадена на Чингис като дар от победения й баща. Беше виждала хаоса на войната и познаваше ужаса, който вървеше с него.

— Да не мислиш, че ще сме беззащитни, сестро? — попита Бьорте.

Чакахай също се беше загледала към мъжете, но приятелският въпрос я накара рязко да се обърне.

— Нима не сме? Какво могат да сторят жени и деца срещу войници, ако те дойдат?

Бьорте въздъхна.

— Не си израснала сред племената, Чакахай. Ако ни нападнат, жените ще вземат ножове и ще се бият. Осакатените воини ще възседнат конете и ще препуснат, доколкото могат. Момчетата ще използват лъковете си. Имаме достатъчно коне и оръжия, за да ударим всеки, който ни обезпокои.

Чакахай се взираше мълчаливо в нея с разтуптяно сърце. Как можеше съпругът й да я остави без защита? Знаеше защо Бьорте говори така. Паниката можеше да съсипе лагера много преди появата на врага. Семействата щяха се разкъсат между породеното от големия им брой чувство за сигурност и факта, че самият лагер привлича опасността към себе си. Оставени сами да защитават децата си, много съпруги и майки ще се замислят дали да не избягат през нощта и да потърсят безопасно място сред хълмовете. За една майка на малки деца тази идея бе изкушаваща, но Чакахай й се противопостави. Също като Бьорте, тя беше съпруга на хана. Другите щяха да гледат тях. От всички оставени тук жени само те не можеха да избягат.

Бьорте явно очакваше отговор и Чакахай внимателно прецени думите си. Децата щяха да се уплашат, когато видят воините да заминават. Трябваше да им дадат някаква увереност, пък била тя и фалшива.

— Късно ли е да се науча да стрелям с лък, сестро? — попита Чакахай.

Бьорте се усмихна.

— С тези кокалести тесни рамене? Късно е. По-добре си намери добър нож.

Чакахай кимна, но беше изпълнена с неувереност.

— Никога не съм убивала човек, Бьорте.

— Може и да не ти се удаде възможност. Ножът ще ти трябва за сламените чучела, които ще качим на резервните коне. На слаба светлина врагът няма да разбере, че мъжете ни са заминали.

Бьорте вдигна очи и двете жени се спогледаха, преди да се обърнат доволни. Помежду им не можеше да има истинско приятелство, но те не намериха слабост една в друга и това ги накара да се почувстват по-добре.

Слънцето достигна зенита си и Хазар погледна назад към лагера, който му бе наредено да напусне. Заради сновящите между герите жени и деца той приличаше на разбунен мравуняк. Дори без туманите беше огромен — повече от сто хиляди души и гери край малка рекичка. Около тях стадата пасяха в овчето си спокойствие. Всичко награбено от Дзин беше все още тук, от нефрита до златото и древните оръжия. Темуге и Кокчу и техните колекции от ръкописи и книги. Хазар прехапа устна при мисълта, че войниците на шаха могат да попаднат на това неохранявано съкровище. Оставаха около хиляда стари или сакати воини, но той не можеше да разчита, че ветерани без ръце и крака ще спрат твърдо решен враг. Ако неприятелят стигнеше дотук, герите щяха да пламнат, но брат му го бе повикал и той не можеше да не се подчини. Имаше три жени и единадесет малки деца някъде в лабиринта от гери и съжаляваше, че не му бе останало време да поговори с тях, преди да събере хората си.

Всичко бе свършено. Слънцето беше високо и той бе призован. Погледна към заместника си Самука. Мъжът се разкъсваше между гордостта от повишението и срама, че изоставя лагера. Хазар изцъка с език, за да привлече вниманието на останалите, вдигна ръка и я спусна. Хората му забиха пети и препуснаха с него, оставяйки всичко скъпо зад себе си.

Джучи и Джебе яздеха заедно начело на туманите. Настроението на Джучи бе приповдигнато, докато следваха извиващия път през долините обратно на запад. Беше изгубил почти хиляда души. Някои бяха загинали в безумната атака под билото, още повече бяха съсечени или паднали от изтощение по време на дългото препускане, което сигурно никой нямаше да забрави. Повечето от жертвите бяха дзински войници, но оцелелите яздеха гордо изправени — бяха си спечелили правото да следват своя военачалник. Джебе също беше изгубил горе-долу толкова, но те бяха мъже, които бе познавал от годините под командването на Арслан. Бяха загинали достойно, но въпреки това нямаше да имат достойно небесно погребение. Телата им нямаше да бъдат отнесени на най-високите върхове, за да нахранят ястребите и лешоядите. И двамата военачалници знаеха, че време да почетат мъртвите няма. Зетят на Чингис, Палчук, беше сред тях — откриха го с огромен разрез през лицето, оставен от арабска сабя. Джебе не знаеше как ще реагира Чингис на новината и прекара двата дни край езерото в мрачно мълчание.