Кости по хълмовете

Разочарован, съгледвачът отново се поклони на военачалниците и възседна коня си. Беше почти момче и Джучи се засмя на нервността му. Погледна с нови очи масата конници. Бяха изпитани и нямаше да го подведат. Разбра удоволствието, което изпитваше баща му, когато водеше мъжете на война. Нищо не можеше да се сравнява с това.

Изцъка с език и съгледвачът се обърна към него.

— Кажи на баща ми, че идваме. Ако има нови заповеди, да прати съгледвачи по дългата долина на север. Ще ни намерите там.

Онзи кимна енергично и препусна, подгонен от важната задача.

13.

Шах Ала-уд-Дин Мохамед кипеше, а слонът под него се люлееше като кораб в морето. За последен път шахът видя кавалерията си преди дни, когато тя изчезна в далечината. След всяка утринна молитва той неизменно се обръщаше към слънцето да види дали се връщат, но надеждите му намаляваха с всеки изминал ден. На пустинните племена не можеше да се има вяра и той бе сигурен, че Халифа почива в някое далечно градче, без да го е грижа за предателството. Ала-уд-Дин се закле, че ще има разплата, след като монголите бъдат прогонени обратно в планините им или напълно унищожени.

Армията маршируваше твърдо напред към хълмовете, които го деляха от Отрар и монголския хан. Гледката на блестящите редици неизменно повдигаше застаряващия му дух. Всъщност нахлуването на диваците беше добре дошло за него. Почти дванайсет години бе подчинявал незначителни владетели и главатари и тъкмо когато се разбунтуваха най-силно, врагът се бе спуснал от север и ги беше принудил да изберат верността пред препирните и дребнавите междуособици.

Трудно му беше да не си мисли за Саладин, докато войската крачеше по каменистата земя. Великият владетел бе завладял Йерусалим и беше накарал кръстоносците да си плюят на петите. Саладин се бе изправял срещу врагове, по-свирепи и от монголския хан. Всяка вечер, когато войската се разполагаше на лагер, Ала-уд-Дин четеше личните записки на Саладин за битките му и научаваше каквото може, преди да пъхне книгата под възглавницата и да се предаде на съня. Наред с копието на Корана, записките бяха най-скъпоценното, което притежаваше.

Покритата хауда8 беше все още прохладна след нощта въпреки палещите лъчи на слънцето. Ала-уд-Дин наруши поста си с блюдо фурми и сушени кайсии, придружени с освежаваща глътка кисело мляко. Хората му носеха сушено овнешко и безквасен хляб, който отдавна бе остарял, но това нямаше значение. Отрар се намираше само на няколко дни път и малоумният му братовчед Иналчук щеше да го посрещне с най-добрите меса и плодове, след като му спаси града.

Стресна се, когато слугата му тихо се прокашля зад завесите.

— Какво има? — остро попита. Завесата се вдигна и разкри мъжа, застанал на стъпалото в каиша, минаващ през корема на слона.

— Последното кафе, господарю.

Ала-уд-Дин кимна и протегна ръка за чашата. Движеха се вече почти час и той с изненада откри, че черната течност все още дими. Надигна внимателно чашата, за да не разлее безценното питие по брадата си.

— Как успя да го запазиш горещо? — попита.

Слугата се усмихна, щом видя задоволството на господаря си.

— Слагам кафеника в кожена торба, пълна с пепел от сутрешните огньове, господарю.

Ала-уд-Дин изсумтя и отпи. Беше горчиво и превъзходно.

— Добре си се справил, Абас. Великолепно е.

Завесата се спусна и слугата изчезна. Ала-уд-Дин го чу как известно време подтичва покрай огромното животно. Несъмнено вече мислеше каква гозба да забърка за господаря си след молитвата по пладне.

Ако зависеше от него, Ала-уд-Дин щеше да отмени молитвите по време на поход. Губеха повече от три часа на ден заради тях и забавянето го дразнеше. Само че подобна постъпка щеше да се приеме като слаба вяра от онези, които търсеха повод да го предизвикат, така че той за пореден път пропъди мисълта. В края на краищата, именно вярата държеше хората му силни. Думите на пророка призоваваха към молитва и дори един шах не можеше да им се противи.

Най-сетне бе отклонил войската от огромната долина и беше тръгнал на север към Отрар. Отпред се виждаше редица кафяви хълмове, а след тях щяха да ударят монголското множество с цялата свирепост на мъже, израснали в суровите южни пустини. Ала-уд-Дин затвори очи в люлеещата се хауда и се замисли за онези, които бе повел на война. След загубата на ездачите на Халифа му оставаха само петстотин конници — личната му гвардия от благородници. Вече беше принуден да ги използва като пратеници и съгледвачи. За синовете на старите родове това беше кръвна обида, но той нямаше друг избор.

Назад в колоната вървяха и шест хиляди камили, натоварени с провизиите за цялата войска. Бяха два пъти по-бавни от най-добрите коне, но можеха да носят огромни тежести. Останалата част от войската се придвижваше пеша, а шахът и най-висшите командири пътуваха в удобства. Страшно много се радваше на слоновете и неимоверната им мощ — осемдесет мъжкаря в разцвета на силите си.