Кости по хълмовете

Хаджиун и Джелме се спогледаха. Колкото и опитни да бяха, Субодай се славеше с това, че воините му даваха най-малко жертви в сравнение с всички други. Говореше без да бърза, а през това време войската на шаха приближаваше.

Субодай видя Джелме да се озърта през рамо и се усмихна.

— Ще ги ударим по това слабо място — продължи той. — Имаме тридесет мингхана, всеки начело с командир, който може да мисли и действа самостоятелно. Силата ни е в това и в скоростта ни. — Отново си помисли за осите. — Ще изпратим срещу тях всички без четири. Като рояк оси. Нека шахът се опита да ги смаже с тромавите си ръце. Твърде бързи сме за него.

— А другите четири хиляди? — поинтересува се Хаджиун.

— Най-добрите стрелци — отвърна Субодай. — Най-добрите, с които разполагаме. Ще завардят прохода високо по скалите. Нима ти самият не показа силата на лъковете ни в Гърлото на язовеца? Не мога да намеря по-добър пример.

Хаджиун сви устни при тази похвала. Навремето се беше изправил с девет хиляди души срещу дзинската конница и я бе обсипвал със стрели, докато не я прекърши.

— Ако хората ни бъдат достатъчно ниско по скалите, за да стрелят точно, стрелците на шаха ще могат да ги свалят с лъковете си — отвърна той. — А дори не знаем как ще се държат онези слонове в боя.

Субодай кимна невъзмутимо.

— Няма съвършени планове, военачалнико. Разбира се, ти решаваш как да разположиш хората си, макар че те ще имат преимущество, като стрелят отвисоко, нали така? Казах как аз бих се справил с този шах и войнството му. Но в края на краищата ще следвам твоите заповеди.

Хаджиун се замисли за момент.

— Моли се да си прав, Субодай. Ще пратя хората.

За изненада на Джелме и Хаджиун Субодай се засмя:

— Не се моля на никого, военачалнико. Сигурно ако го направя, бащата небе ще каже: „Субодай, дадох ти най-добрите бойци на света, военачалници, които се вслушват в плановете ти, и глупав, бавен враг, а ти все още си търсиш опора?“ — Разсмя се отново. — Не, ще използвам каквото имам. Ще ги направим на парчета.

Хаджиун и Джелме отново погледнаха към многобройния враг, маршируващ към прохода. Сто и шейсет хиляди мъже приближаваха решително, но някак си не изглеждаха така ужасяващи след думите на Субодай.

Шах Ала-уд-Дин Мохамед подскочи, когато армията нададе оглушителен рев около него. Играеше шах срещу самия себе си, за да убие времето, и фигурите се разпиляха от малката дъска в хаудата. Тихо изруга, рязко дръпна предните завеси и присви очи към далечината. Зрението му не бе силно и той едва различи телата на конниците, препускащи към армията. Роговете засвириха тревога и Ала-уд-Дин усети пристъп на страх, докато се обръщаше да потърси слугата си. Абас вече тичаше покрай слона и скочи чевръсто на дървеното стъпало. Двамата впериха погледи към приближаващите от две мили монголи.

— Нищо ли няма да кажеш, Абас?

Слугата преглътна нервно.

— Ами… странно е, господарю. Веднага щом излязат от прохода, те се разделят и поемат в различни посоки. Нямат никакъв ред.

— Колко са? — остро попита шахът, изгубил търпение.

Абас бързо преброи, като мърдаше устни.

— Може би двайсет хиляди, господарю, но непрекъснато се движат. Не мога да кажа със сигурност.

Ала-уд-Дин си отдъхна. Монголският хан явно беше отчаян, щом бе пратил толкова малко воини срещу него. Вече ги различаваше по-добре, носеха се към маршируващата му войска. Препускаха по странен начин, отделните групи се разделяха и припокриваха, така че не можеше да разбере къде ще нанесат първия си удар. Засега не беше дал никакви заповеди и хората му маршируваха стоически напред към прохода, приготвяйки щитове и мечове. Прииска му се конниците на Халифа да бяха тук, но това само събуди отново напразния му гняв.

Ала-уд-Дин повика тримата синове на главатари, които яздеха зад слона му. Видя сина си Джелауддин да язди наблизо. На младото му лице бе изписан справедлив гняв. Ала-уд-Дин гордо вдигна ръка и го поздрави, докато съгледвачите приближаваха.

— Предайте заповедите ми напред — каза им той. — Фланговете да направят по-широка редица. Където и да удари врагът, ще го обкръжим.

— Господарю — обади се Абас пребледнял, — те вече атакуват.

— Какво? — не повярва Ала-уд-Дин. Присви очи и примигна от изненада, когато видя колко много са се приближили монголите. Чу далечните викове, когато предните му редици посрещнаха първите залпове с вдигнати щитове.

Колоните галопиращи монголи се отклоняваха настрани, подминаваха фронта и препускаха покрай уязвимите флангове на войската. Ала-уд-Дин зяпна. Халифа би успял да ги задържи, но беше предал господаря си. Усети изгарящия поглед на своя син, но все още не искаше да изпрати гвардията си. Тя беше неговият щит и яздеше единствените коне, които им бяха останали.

— Кажете на генералите, че няма да спираме заради тези. Да продължават напред и да използват щитовете. Приближат ли прекалено, небето да почернее от стрели.

Младите благородници препуснаха към предните редици, шахът фучеше, а слонът продължаваше напред, без да подозира за грижите на своя господар.