Кости по хълмовете

Четиридесет хиляди араби все още вървяха в колоната пред прохода, когато през тях премина внезапен трепет. Субодай наклони глава и му се стори, че чува отразени от хълмовете писъци в далечината. Атаката на Хаджиун беше започнала. Колчанът на Субодай беше празен и той изтегли меча си, твърдо решен да види как опашката на шаха се изпарява под слънцето.

Предупредителни викове прекъснаха концентрацията му, докато водеше хората си отново напред, този път право през колоната. Беше избрал място недалеч от самия проход и сърцето му бясно заби, когато пришпори коня си в галоп. Отначало не чу виковете, но инстинктите му бяха добри и той погледна нагоре към източника, вдигайки меч, за да спре хората си преди атаката.

Изруга под нос. Видя ездачите и го обхвана ужасното подозрение, че шахът е пазил ариергарда, за да изненада нападателите си точно в момент като този. Страхът обаче отмина толкова бързо, колкото беше дошъл. Субодай видя, че това са негови сънародници, и духът му се приповдигна. Джучи беше все още жив, а Джебе препускаше с него.

Рязко се огледа. Може би тридесет хиляди араби все още се мъчеха да стигнат прохода, удряни и блъскани от всички страни. Мингханите наистина се носеха около тях като оси, помисли си Субодай, но в крайна сметка осите можеха да победят дори мечка. Не беше необходим там, но не можеше да напусне, без да уведоми Джелме.

Мина сякаш цяла вечност, докато открие военачалника — окървавен и очукан, но радостен, докато подготвяше хората си за поредната атака.

— Като овце на заколение! — извика Джелме, когато Субодай приближи. Беше се съсредоточил в сражението и все още не бе видял конниците. Субодай само кимна към тях.

Джелме се намръщи и пръстите му се стрелнаха към дългата стрела, която го бе улучила в рамото. Беше пробила бронята и се бе забила в плътта му малко под кожата. Джелме яростно се опита да я извади. Субодай приближи, хвана стрелата и бързо я измъкна, след което хвърли парчетата.

— Благодаря — рече Джелме. — Това да не са липсващите военачалници?

— Че кой друг би довел два тумана на това място? — отвърна Субодай. — Можехме да ги използваме и преди, но ще ги пратя през двата прохода да атакуват шаха от другата страна.

— Не — каза Джелме. — И ние двамата можем да сторим това. Който е закъснял, да се задоволи с отпадъците и да следва шаха в прохода. Още съм бодър, военачалнико. Днес отново ще се сражавам.

Субодай се ухили и го тупна по рамото. Изпрати двама пратеници да предадат заповедите на Джебе и Джучи, отдели се и призова хората си да го последват. Най-близкият проход бе на малко повече от миля оттук.

Само за миг атаката върху тила спря и последните окървавени войници на шаха минаха между хълмовете. Когато сянката най-сетне падна върху лицата им, те се озърнаха страхливо назад към дивите конници, които бързо препускаха нанякъде. Никой не се зарадва, че се е измъкнал жив. Бяха изпълнени с мрачно предчувствие и когато отново се обърнаха към купищата мъртъвци зад себе си, видяха друга войска, която приближаваше все повече и повече, готова да започне клането отново.

Субодай пришпорваше коня си по неравната земя нагоре към хълмовете. Вторият проход представляваше тясна пътека и шахът спокойно би могъл да го отпише за огромната си войска. Въпреки това тя побираше редица от десет души и докато се изкачваше, Субодай погледна към нивите долу. Лъкатушещата червена линия, което бележеше битката, бързо потъмняваше и ставаше кафява. Върху нея се появиха туманите на Джучи и Джебе и дори от това разстояние Субодай забеляза, че те яздят бавно. Видя дребните фигури на съгледвачите да ги настигат и темпото им се ускори.

След това ги изгуби и не видя как влизат след шаха в прохода. Хаджиун вече сигурно беше привършил стрелите, а армията все още бе твърде голяма за силите на Чингис при Отрар. Въпреки това Субодай бе доволен от резултата. Беше показал силата на самостоятелните колони и най-добрия начин за действие срещу бавен противник. Погледна напред, където яздеше Джелме и подканваше хората си. Усмихна се на ентусиазма и енергията му, те сякаш бяха неизчерпаеми. Всеки воин знаеше, че може да имат втори шанс да атакуват, ако успеят да прекосят възвишенията, преди шахът да стигне откритата равнина. Тогава нямаше да има място за жилещи оси, осъзна Субодай. Ако преценяха времето добре, щяха да ударят десния фланг на шаха с най-добрите от двайсетте хиляди. Повечето от стрелите им бяха вече използвани. Щитовете и мечовете трябваше да довършат започнатото.

14.