Кости по хълмовете

Под лъчите на изгряващото слънце Чингис се обърна достатъчно бързо, че да стресне Хазар. При вида на по-малкия му брат лицето на хана изгуби частичка от свирепостта си, но видимото напрежение си остана. Вече два дни той караше на гняв и чувство на безсилие, докато хората му се биеха и умираха отвъд възвишенията на юг. Ако стените на Отрар бяха малко по-тънки, щеше да заповяда катапултите да не спират обстрела си. Това обаче щеше да е безсмислен труд и му се наложи да чака. Градът не беше толкова важен, колкото оцеляването, но бездействието бе опънало нервите му до скъсване.

— Кажи ми добра новина — рязко рече той.

Хазар се поколеба и Чингис се намръщи.

— Тогава ми кажи каквото и да е — рече той.

— Съгледвачите докладват за битка преди прохода. Военачалниците са разредили хората на шаха, както им заповяда, но въпреки това войската му е в общи линии непокътната. Хаджиун е готов със стрелците по склоновете. Ще избият мнозина, но ако армията не се пречупи и не побегне, шахът ще успее да премине. Знаеше, че ще стане така, братко.

Чингис сви юмрук толкова силно, че ръката му затрепери.

— Кажи ми как да попреча на двайсет хиляди воини да ни се нахвърлят в гръб и ще се изправя срещу шаха, щом излезе — рече той.

Хазар погледна към града, който се бе подиграл на подготовката им. Лагерът бе опразнен от воини, пет пълни тумана чакаха заповеди и Чингис се дразнеше от всеки пропилян момент. Не беше подценил поетия риск. Съпругите и синовете му Угедай и Толуй бяха оставени без защита, когато се опита да изстиска всичко от наличните сили. Когато слънцето изгря на втория ден, само Хазар се осмеляваше да говори с брат си, а не можеше да му предложи решение.

Хазар също знаеше много добре, че премине ли ханът възвишенията с войската си, гарнизонът на Отрар ще нападне веднага щом види знамената му. Туманите щяха да бъдат смазани. Знаеше, че му липсва блестящият ум на Субодай и дори остроумието на Хаджиун, но можеше да даде само една заповед. Нямаше начин да задържат Отрар. Оставаше им единствено да се оттеглят, като извикат всички военачалници с тях. Въпреки това Хазар продължи да чака Чингис.

Черният дим от горящия външен град се беше разнесъл през изминалите дни. Въздухът беше чист и горещ. Чингис погледна към войската си. Градът бе притихнал и очакваше спасението си.

Търпението на Хазар се изчерпа.

— Ще има и други години, братко — рече той. — И други битки.

— Искаш да ме накараш да се оттегля ли, Хазар? — обърна се към брат си Чингис.

Хазар сви рамене.

— По-добре това, отколкото да те убият. Ако отведеш туманите на десет мили на север, гарнизонът на Отрар ще се присъедини към шаха. Така поне ще имаме един враг и никой няма да ни дебне отзад.

Чингис изсумтя презрително.

— Очакват ни мили равнини и планини, които те познават по-добре от нас. Ще ни бият по целия път до дома и дори военачалниците ми няма да могат да спрат такова множество. А ако стигна до прохода, шахът няма да има възможност да маневрира. Но и тогава ще бъде трудно да се стигне до него преди залез, братко. Времето ни убива.

Чингис замълча, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо.

— Твоят заместник Самука. Верен ли е?

Хазар присви очи, чудейки се какво ли си мисли брат му.

— Разбира се.

Чингис рязко кимна, явно взел решение.

— Дай му пет хиляди мъже и му кажи да задържи тази позиция, докато се върна. Не е нужно да печели сражението, а само да не им позволява да излязат на бойното поле. Кажи му, че ми трябва време и че е длъжен да ми го осигури.

Отначало Хазар не отговори. Туманът на Чагатай беше по-близо до града от хората на Самука, но той знаеше, че Чингис няма да прати сина си на сигурна смърт, както явно бе склонен да стори с неговия заместник.

— Добре, братко, ще му кажа — отвърна той.

Чингис вече възсядаше коня си и се обръщаше да заеме мястото си начело на войската. Хазар препусна в галоп назад към редиците на Самука.

Откри стария си заместник да обсъжда реда на придвижване с Хо Са. Лицата им грейнаха при вида на Хазар и лицето му се сви, като си помисли какво ще им предаде. Направи им знак да се отделят от останалите командири и заговори тихо.

— Господарят Чингис заповядва да останеш тук, Самука. Вземи пет хиляди от най-добрите си стрелци и задръж града, докато се върнем.

Хо Са се вцепени, сякаш го бяха ударили. Тъмните очи на Самука изучаваха известно време Хазар. И тримата знаеха, че това е смъртна присъда. Гарнизонът щеше да ги направи на парчета в отчаяния си опит да излезе от града.

— Ще направят всичко възможно, за да си пробият път — продължи Хазар. — Ще бъде голяма касапница.

Явно вече примирен, Самука кимна. Пет хиляди нямаше да са достатъчни, за да удържат двете порти. Изведнъж му хрумна нещо и той хвърли поглед към Хо Са.

— Нямам нужда от него, военачалнико. Нека дойде с теб. — Усмихна се уморено. — И без това е безполезен, няма да ми потрябва.

Хо Са едва изтърпя пристъпа на слабост. Не искаше да умира в страна, която почти не познаваше. Самука му даваше шанс да живее. Хазар извърна поглед, за да не гледа изписалото се на лицето му смущение.

— Ще остана — рече Хо Са.