Кости по хълмовете

Колоните на Субодай се построиха в широка атакуваща редица веднага щом излязоха от възвишенията. Началото на шахската армия вече се виждаше, но той спря хората си и им заповяда да стрелят по предните редици. Стрелите им бяха малко. Едва петстотин души можеха да пуснат три бързи залпа, след което им оставаха само мечовете.

Джелме дойде да язди до него и понитата им препуснаха напред.

— Джучи и Джебе са при опашката на змията — каза Джебе. — Ще успеем ли да отсечем главата?

— Всичко е възможно — извика през рамо Субодай. — Направо не мога да повярвам, че издържаха толкова много атаки, без да нарушат строя. Още нещо за научаване, военачалнико — имат невероятна дисциплина, почти като нашата собствена. Дори идиот да ги води, няма да е лесно да се пречупят.

Трябваше да препускат малко повече от миля, преди да ударят дясното крило. Субодай изчисли наум времето. При тази скорост щяха да стигнат редиците за двеста удара на сърцето.

Докато се носеха към изливащите се от прохода неприятели, Субодай видя огромна част от тях да се отделят и да се обръщат насреща. Намръщи се към излизащата напред редица слонове, мушкани и шибани от водачите си. По-скоро почувства, отколкото видя колебанието на хората си, и им извика окуражително:

— Главите им са бронирани. Целете се в краката. Всичко, което диша, може да бъде убито от нас.

Онези, които го чуха, се ухилиха и заповедта му полетя през редиците. Стрелците опънаха лъкове, за да проверят силата им.

Слоновете се понесоха напред, набирайки бързо скорост. Субодай видя покрай тях да тичат пехотинци. Животните бяха ужасяващи и растяха все повече и повече пред очите му. Приготви меча си, като го залюля леко покрай хълбока на коня, така че да разсича въздуха със свистене. Видя туманите на Чингис да идват от север и се зачуди как ханът се е решил да остави Отрар зад гърба си.

— Убийте първо слоновете! — изрева той на стрелците. Те бяха готови и Субодай усети как сърцето му бие с все сила в гърдите и гърлото. Слънцето се спускаше към хоризонта, денят беше великолепен.

Самука раздели петте си хиляди бойци на две групи в двата края на града, всяка срещу високите порти в стените. Хо Са командваше втората и Самука с одобрение забеляза студената физиономия на офицера, която бе овладял при престоя си сред племената. След като заеха позициите си, Самука се успокои. Хората му бяха издигнали груби барикади, които щяха да ги защитят от стрелите, докато удържат портата. Въздъхна. Чингис му беше оставил само едно преимущество и той трябваше да го използва максимално добре. Прокара пръсти по коприненото знаме, наслаждавайки се на допира. Виждаше тъмните лица, които го наблюдаваха от високите кули на Отрар. Май нямаше да му се наложи да чака дълго.

Чингис се намираше само на няколко мили на юг, когато Самука чу отекващите зад стените заповеди. Кимна и отново провери дали командирите му са готови. Всички бяха мрачни като военачалника си и никой не беше толкова глупав да се надява, че може да оцелее в предстоящата битка.

Желязната източна порта бавно се отвори. В същия миг на стените се появиха хиляди тъмни стрелци. Самука ги погледна безизразно, преценявайки бройката им. През изминалите дни монголите бяха разчистили път до портата, като използваха пики, за да съборят останките от овъглените постройки. Тогава планът им се виждаше добър, но сега се оказа, че са помагали на жителите на града да излязат навън. Даде заповед и хората му приготвиха лъковете си и грижливо разположиха стрелите в краката си, за да могат да ги вземат възможно най-бързо. Една от импровизираните дървени барикади падна и Самука чу как командирът изруга и прати хора да я вдигнат отново. Усмихна се стегнато. Чингис го беше поставил тук и нямаше да го премахнат лесно.

Не знаеше дали гарнизонът ще излезе само оттук или ще се опита да пробие и позициите на Хо Са от другата страна. И в двата случая пътят му бе начертан. Той отведе понито си извън обсега на стрелите и загледа как железните порти се отварят навътре. В озарения от слънцето град оттатък чакаха редици добре въоръжени мъже на силни арабски коне. Присви очи. Именно тях трябваше да унищожи. Пехотата нямаше да настигне Чингис навреме.

Заповедта беше трудна за човек, който обича конете, но Самука вдигна глава.

— Убийте конете — извика той и викът му бе повторен като ехо, макар че с такъв малък отряд едва ли някой не го беше чул. От монголските понита нямаше особена полза в дъговидния строй, който не можеше да се движи, но беше някак по-сигурно да си на седло и Самука не искаше да стои на земята, докато врагът препуска към него.

В града се надигна рев и врагът се втурна навън. Портата стесни редиците им, така че само петима можеха да препуснат в галоп едновременно. Самука вдигна лявата си ръка в очакване на подходящия момент. Сто души опънаха лъковете си в пространството между барикадите. Знаеше, че трябва да редува залповете, за да пести стрелите, но искаше първият да е ужасяващ.