Кости по хълмовете

Дори през грохота на копитата Субодай чу пукота на перата в ухото си, когато опъна лъка. Изправи се в стремената и се прицели в предните крака на слона, който се носеше към него като свлачище. Хората наоколо направиха същото и когато той пусна тетивата, въздухът почерня от фучащи стрели. Никой от воините не обмисляше действията си. Бяха обучени за това още от тригодишни, когато ги връзваха за някоя овца и ги учеха да яздят. Преди първата им стрела да улучи целта си, вече имаха втора на тетивата. Могъщите мускули издуваха десните им мишници, докато опъваха отново лъковете.

Слоновете зареваха от болка и се вдигнаха на задните си крака, мятайки глави настрани. Субодай видя как стрелите потъват в масивните сиви крака и нарушават ритъма на атаката им. Половината от огромните животни се препънаха. Други вдигаха хоботи и жълти бивни в яростно предизвикателство. Скоростта им се засили, но полетя втора вълна стрели и слоновете се разтърсиха от ударите. Стрелите са забиваха в краката им, отваряйки болезнени рани.

Субодай автоматично посегна за нова стрела, но пръстите му напипаха празен колчан. Вече почти беше стигнал конницата на шаха. Прибра лъка в твърдия калъф на седлото и вдигна меча над дясното си рамо, готов да съсича.

Мъжете около него пуснаха последен залп към приближаващите редици и Субодай отново се изправи в стремената, щом видя, че най-близките слонове се надигат на задните си крака, полудели от болка. Водачите им пищяха и удряха бясно, но животните се обърнаха назад. Сърцето му сякаш заби по-бавно, когато видя как едно от тях рухва на земята с ужасяваща сила. Другите се отклониха в агония от редицата галопиращи воини, събаряйки коне и хора.

Субодай изкрещя тържествуващо, когато масивните животни отстъпиха сляпо към редиците на шаха. Оставяха пътеки през напредващите войници, сякаш газеха в гъста трева, и мятаха с бивните си мъжете. Нищо не можеше да ги спре в безумието им. Само за няколко мига Субодай се озова пред разбитите предни редици, замаяни и окървавени от бягащите зверове. Някои от арабите дойдоха на себе си достатъчно бързо, за да успеят да пуснат своите стрели от двойно извитите си лъкове. Първите монголски воини и коне рухнаха, но другите се озъбиха и препуснаха с нова сила напред. В последните мигове преди сблъсъка Субодай избра своя противник и поведе понито само с коленете си.

Монголските воини всяха хаос в първата редица. Субодай отсече главата на един войник и едва не падна, когато се сниши, за да избегне удара на друг. Докато се изправяше, замахна и остра болка прониза рамото му, когато мечът му удари броня. Ниската поза и тежестта му го задържаха в седлото. Арабинът рухна и Субодай се озова в една от кървавите пътеки, оставени от слоновете. Все още ги виждаше да се носят напред, терзани и ослепени, като сееха разруха след себе си. Мислено благодари на чудовищните животни и се огледа за нов противник.

Редиците на шаха бяха разтърсени и обездвижени от разбеснелите се слонове. Арабските стрелци се разпръснаха и измираха, като крещяха от ужас, а монголите препускаха твърдо напред и безмълвно поемаха рани, но не спираха да мушкат и съсичат. Мечовете се нащърбяваха в арабската броня, но ръцете им се вдигаха и спускаха безмилостно и ако щитът спираше един удар, нанасяха втори отгоре или отдолу, прерязвайки крака и гърла. Бяха по-бързи от враговете си. Субодай налетя на огромен брадат арабин, обхванат от лудостта на сражението. Надуши потта му, когато използва рамото на понито, за да го извади от равновесие. В мига преди да профучи покрай него видя, че извитата му сабя е без ефес и мечът му отряза три пръста. Хората на шаха бяха едри и Субодай се запита дали не са били подбирани по-скоро заради силата им, отколкото според уменията. Ударите им се сипеха върху воините му, но монголите неизменно ги избягваха, удряха в отговор, където могат, и продължаваха напред. Много от войниците на шаха получаваха по три или четири рани преди загубата на кръв да ги повали.

Субодай видя стотици пехотинци да се събират около конник на черен жребец. Дори от това разстояние виждаше, че животното е великолепно. Ездачът му крещеше заповеди и мъжете се построиха около него във формата на клин. Субодай се приготви за контраатака, но вместо това те вдигнаха щитове и започнаха да отстъпват назад към основните сили.

Не беше нужно монголският военачалник да дава нови заповеди. Мингхан командирите действаха самостоятелно, но четирима от тях усетиха оттеглянето и се втурнаха напред. Стрелите можеха да повалят отстъпващите войници, но те бяха свършили, а арабските редици удържаха строя, оставяйки купища мъртъвци зад себе си.

В далечината се чу протяжният вой на рогове. Субодай вдигна очи и видя препускащите тумани на Чингис. Ханът най-сетне излизаше на бойното поле и военачалникът изтри потта от челото си, изпълнен с огромно удоволствие.