Кости по хълмовете

Все повече и повече от бойците на хана умираха, докато се опитваха да си пробият път до центъра. Войниците на шаха галопираха през тях и ги съсичаха. Не можеха да се сравняват със скоростта на монголите, но щитовете спряха много от стрелите им и приближилите се биваха мушкани, съсичани и отблъсквани назад. В сгъстяващия се здрач Ала-уд-Дин ликуваше при вида на мъртвите врагове, които слонът му газеше.

Спусна се мрак и картината заприлича на видение от ада. Мъжете крещяха и се бореха в кипящата маса от сенки и ножове. Шахската армия сякаш бе заобиколена от ръмжащи джинове, от всички страни се носеше грохотът на копита. Войниците се тресяха и продължаваха да маршируват напред, ужасени, че ездачите връхлитат право срещу тях. Звездите над тях бяха ясни и ярки, лунният сърп бавно се издигаше в небето.

Шахът реши, че монголският хан ще продължи клането чак до зори, и се молеше непрекъснато между заповедите, надявайки се да оцелее през тъмните часове. Гвардейците му отново трябваше да се изправят срещу отделила се колона воини, убивайки около осемдесет души и отблъсквайки останалите, за да бъдат съсечени от пехотинците. Синовете на старите родове се наслаждаваха и това им личеше. Зъбите им проблясваха, докато подхвърляха шеги на другарите си. Войската наоколо ставаше на пух и прах, но благородници като тях не обръщаха внимание на тези загуби. В края на краищата, Аллах даваше и вземаше, както му се хареса.

Ала-уд-Дин си помисли, че утрото ще разкрие само кървави дрипи от войнството, което беше командвал. Единствено мисълта, че врагът също страда, поддържаше решимостта му.

Отначало не забеляза, че грохотът утихва. Имаше чувството, че е живял цяла вечност сред тропота на копита. Когато той започна да заглъхва, шахът все още викаше синовете си и очакваше нови доклади. Армията продължаваше да марширува напред и със сигурност щяха да наближат Отрар преди съмване.

Накрая един от висшите командири извика, че ханът се е оттеглил. Ала-уд-Дин благодари за спасението си. Знаеше, че конниците не могат да атакуват нощем. На съвсем слабата лунна светлина не бяха в състояние да координират ударите си, без да се сблъскат помежду си. Той изслуша новините от съгледвачите, които преценяваха разстоянието до Отрар и предаваха всички подробности относно разположението на хана.

Ала-уд-Дин се приготви да се установи на лагер. Утрото щеше да сложи край на всичко, а проклетите монголи бяха оставили стрелите си в телата на неговите хора. В близост до Отрар можеше да построи войската в по-широки редици, така че повече мечове щяха да поемат жилещите атаки. Сигурен бе, че през последния час врагът беше дал толкова жертви, колкото и той. Преди това монголите буквално кормеха войската му. Огледа маршируващите редици, като се питаше колко ли са преживели преминаването през възвишенията. Навремето беше гледал как ловен отряд с копия проследява ранен лъв. Животното бе оставило широка кървава диря, докато бе пълзяло с разпран корем. Сега шахът не можеше да се освободи от мисълта, че собствената му армия е в положението на лъва. Най-накрая заповяда да спрат и чу гръмката въздишка, когато на войниците бе позволено да си починат. Шахът понечи да слезе, но видя появилите се на изток светлини. Добре познаваше лагерните огньове и остана на гърба на слона, а светлините ставаха все повече и повече, докато не заприличаха на далечни звезди. Там беше врагът, който също почиваше и очакваше утрото.

Хората около Ала-уд-Дин също започнаха да палят огньове от дърва и сушени камилски изпражнения. Утрото щеше да види края на всичко. Шахът чу гласовете на молещите се правоверни и кимна свирепо. Аллах беше все още с тях, а монголският хан също кървеше.

Луната прекосяваше черното небе и Чингис събра военачалниците си около огъня. Настроението не бе приповдигнато, докато го чакаха да заговори. Туманите им бяха съсекли много от хората на шаха, но собствените им загуби бяха ужасяващи. В последния час преди мрака загинаха четири хиляди опитни воини. Бяха си пробили път почти до самия шах, но тогава арабските саби се събраха срещу тях и ги накълцаха.

Джебе и Джучи пристигнаха в лагера заедно. Хаджиун и Хазар ги поздравиха, но Чингис просто ги изгледа. Субодай и Джебе станаха да приветстват двамата млади мъже — бяха чули историята за дългото им препускане, която вече се разпространяваше сред монголите.

Чагатай също бе чул новината и гледаше навъсено как Джелме потупва по-големия му брат по гърба. Не разбираше защо изглеждаха толкова доволни. Той също се беше сражавал и бе изпълнявал заповедите на баща си, вместо да се запилява с дни без никаква вест. Поне беше там, където Чингис се нуждаеше от него. Беше се надявал Джебе и Джучи да бъдат опозорени заради отсъствието си, но дори закъснялата им поява в тила на шаха се коментираше като гениалност. Стисна зъби и погледна към баща си.