Кости по хълмовете

— Само още мъничко, Голямо сърце — промърмори той на измъченото животно. Знаеше, че много от конете ще бъдат съсипани след такова препускане. Никога преди не бяха гонени толкова дълго и голяма част от тях никога нямаше да се възстановят. Чу още едно тупване и вик, когато един кон се сгромоляса някъде зад него, препъвайки онези около себе си. Знаеше, че ще последват и други, но въпреки това задните редици на монголите го примамваха и той присви очи срещу пушилката.

Туманите излязоха от сенчестата долина в равнината и настроението се повиши. Виждаха утринния дим от села в далечината и поеха на изток по добре отъпкан път. Някъде отпред имаше градове и потенциални подкрепления за преследвачите им. Джебе и Джучи нямаха представа колко души може да събере под знамената си шахът. Градовете можеха да бъдат опразнени за войната, или пък добре укрепени и готови да посрещнат набег на тяхна територия.

Пътят беше широк, може би заради огромната войска, която бе отъпкала земята само преди няколко дни. Монголската колона се стесни, за да стъпва върху твърда земя. Излязоха от планината в облак прах и продължиха да яздят по петдесет в редица. Мина пладне и жегата започна да поваля коне и хора и от двете страни. Те изчезваха под копитата. Монголите се потяха, а нямаха вода и сол, които да поддържат силите им. Джебе и Джучи започнаха все по-често да се озъртат отчаяно назад.

Арабските коне бяха по-добри от всичко, което бяха виждали досега във война, и определено превъзхождаха руските и дзинските. Въпреки това жегата изпиваше и тяхната сила. Преследвачите започнаха да изостават и Джебе най-накрая нареди да намалят темпото. Не искаше да ги изпуска от очи или да им даде време да спрат и да се прегрупират. Помисли си, че сигурно са откъснали ездачите на шаха на повече от сто и петдесет мили, което доближаваше постиженията на най-добрите монголски съгледвачи. Понитата бяха покрити с пяна, кожата им бе потъмняла от пот и рани на местата, където седлата бяха ожулили гърбовете им.

Следобедният зной бе в разгара си, когато минаха покрай крайпътен форт със зяпнали войници по стените, които започнаха да им крещят предизвикателно. Монголите не им обърнаха внимание. Всеки беше потънал в собствения си свят и се мъчеше да се съпротивлява на слабостта на плътта.

За Джучи горещите часове донесоха болка, когато бедрото му се ожули от язденето и започна да кърви. Кракът му се вцепени, щом отново настъпи вечер, а заедно с нея и жадуваното облекчение. Белезите не го безпокояха особено, но лявата му ръка оставаше слаба и болката в нея бе като от нажежено желязо, докато стискаше поводите. В редиците на монголите вече не се чуваха приказки. Устите им бяха затворени. Така и бяха учили, за да задържат влагата в телата си, докато достигнат предела на издръжливостта. Джучи поглеждаше от време на време Джебе и чакаше от него да реши кога е най-подходящото време да спрат. Джебе яздеше сковано и погледът му почти не се откъсваше от хоризонта. Както изглеждаше, младият военачалник май можеше да язди безкрайно.

— Време е, Джебе — най-сетне му каза Джучи.

Военачалникът бавно излезе от унеса си, промърмори нещо неразбираемо и плю немощно така, че храчката улучи собствените му гърди.

— Дзинските ми воини изостават — продължи Джучи. — Може да ги изгубим. Онези зад нас оставят разстоянието да се увеличи.

Джебе се обърна в седлото и трепна, когато мускулите му запротестираха. Арабите се намираха почти на цяла миля зад тях. Конете от първата редица се препъваха и куцаха. Джебе кимна и на лицето му се появи уморена усмивка, когато напълно се събуди.

— С това темпо една миля е само четиристотин удара на сърцето — рече той.

Джучи кимна. Бяха прекарали част от утрото в преценка на скоростта. Избираха си някой отличителен белег, минаваха покрай него и отбелязваха кога арабските редици стигат до същата позиция. И двамата намериха изчисленията за лесни и се забавляваха, като преценяваха разстоянието и скоростта, за да убиват времето.

— Тогава да увеличим темпото — отвърна Джучи. Подкара коня си в лек галоп и туманите ги последваха. Врагът се смаляваше мъчително бавно, когато военачалниците си избраха поредния маркер. Първите арабски конници минаха розовия камък шестстотин удара след последния монгол. Двамата се спогледаха и мрачно кимнаха. Бяха изминали по-голямо разстояние от всеки съгледвач. Всички бяха уморени и натъртени, но времето бе настъпило. Джучи и Джебе пуснаха заповеди по строя, за да подготвят воините. Макар да бяха на предела на силите си, двамата видяха в зачервените очи на мъжете наоколо нещо, което ги накара да се чувстват горди.

Джучи бе изпратил заповеди на мингхан командирите от дзинските наборници отзад и един от тях излезе напред през редиците да говори с него.

Дзинският войник бе покрит с дебел пласт прах така, че около очите и устата му се бяха образували пукнатини. Въпреки това Джучи различи гнева му.