Кости по хълмовете

Стигна хората си и изрева заповеди на най-близките командири. Започна да се оформя плътен квадрат, защитен с щитове. Монголите се хвърлиха върху него и срещнаха смъртта си, когато сабите на племето му ги посрещнаха. Халифа чувстваше битката като живо същество и знаеше, че все още може да превърне загубите в триумф. Нареди на хората си да се оттеглят под строй на равното под непрекъснатите удари на монголите. Отдалечи врага от наклона, от който така добре се беше възползвал, и щом почвата под краката му стана твърда, Халифа заповяда атака, подбуждайки хората си с думите на пророка:

— Да бъдат убити или разпнати, или да се отсекат ръцете и нозете им кръстом, или да бъдат прокудени от земята. Това за тях е позор на този свят, а в отвъдния има огромно мъчение!7

Хората му бяха истински араби по кръв. Чуха го, отново освирепяха и се хвърлиха срещу врага. В същото време шахът най-сетне прати подкрепления, които полетяха под строй към монголите. Редиците се сблъскаха и се надигна рев, щом враговете бяха отхвърлени назад и преминаха в отчаяна отбрана, нападнати от няколко страни. Халифа видя, че редиците на шаха правят широк кръг, за да ги обкръжат.

Монголите се огънаха и Халифа препусна към предната редица. Млад воин му се изпречи и Халифа отсече главата му, докато профучаваше покрай него. Конниците на шаха напредваха с окървавени мечове. Дисциплината удържаше строя им и Халифа изпита гордост. Отново усети несигурност у неприятелите и те внезапно побягнаха, оставяйки пехотинците далеч зад себе си.

Халифа заповяда на копиеносците си да препуснат напред и остана доволен, когато строят им удари враговете в гърба, изхвърляйки ги от седлата.

— За пророка, братя! — изрева той. — Смачкайте мръсните псета!

Монголите летяха в равнината на понитата си, препускаха с все сила. Халифа махна с ръка и арабските редици пришпориха конете си и се спуснаха след тях. Щяха да минат покрай фланга на шаха и Халифа се надяваше свирепият старец да го забележи и да се отблагодари както подобава. Докато препускаше, хвърли поглед към склона нагоре към билото. Беше почернял от трупове и Халифа усети нов прилив на сила. Тези мъже бяха дръзнали да влязат в страната му, но щяха да открият там само огън и меч.

11.

След първоначалното бясно препускане на изток по долината двата тумана и преследвачите им преминаха в бавен галоп, който поглъщаше милите една след друга. Преди слънцето да залезе, хората на Халифа се опитаха на три пъти да намалят дистанцията и бяха отблъснати от стрелите на обърналите се в седлото си воини. За разлика от монголите арабските конници не можеха да стрелят точно в движение. Конете им бяха по-бързи на къси разстояния, но сега бяха принудени да се впуснат в дълга гонитба. Щом слънцето докосна западния хоризонт зад тях, те бяха на повече от дузина мили от армията на шаха. Монголските воини яздеха с мрачна решителност — знаеха, че изоставането означава смърт.

Джучи и Джебе се срещнаха по средата на предната редица. Не знаеха колко хора са изгубили по склоновете под билото. Арабите се бяха били добре накрая, но и двамата военачалници бяха доволни от постигнатото. Чингис щеше да научи силните и слабите страни на врага, а това щеше да бъде жизненоважно за него в близкото бъдеще. На тях обаче им оставаше да оцелеят в упоритото преследване. И двамата знаеха, че по-лесно е да гониш, отколкото да бягаш. Очите на орлите и на вълците бяха отпред, също като при хората. Да препускаш след врага поддържаше духа силен, а да го чуваш зад гърба си топеше увереността на туманите. Но въпреки това те не трепнаха.

— Мислиш ли, че ще ни преследват и в тъмното? — попита Джучи.

Джебе се озърна през рамо към преследващите ги ездачи. Тридесет хиляди души ги гонеха по петите и той не можеше да съди за качествата им. Двамата с Джучи бяха оставили толкова много трупове по склона, че гневът сигурно щеше дълго да държи арабите по следите им. Бяха ги отблъснали в хаоса на битката и сега те нямаше да ги оставят да се измъкнат без преследване. Докато гледаше враговете, Джебе трябваше да признае, че те са отлични ездачи. Бяха показали дисциплина и кураж. Срещу това двата тумана можеха да изправят единствено стоическата издръжливост, на която се бяха научили в суровите зимни степи. Нямаше да паднат дори ако трябваше да бягат до края на света.

Джебе погледна към залязващото слънце, което вече беше само златна ивица, като хвърляше гърчещи се сенки пред неговите хора. Даде си сметка, че не е отговорил на въпроса, и сви рамене.

— Изглеждат твърдо решени, но са по-бързи на къси разстояния. Ако бях на мястото на командира им, щях да изчакам съвсем да се стъмни и да се приближа, когато няма да можем да ги виждаме, за да ги отблъснем.

Джучи яздеше предпазливо, пазеше силите си. Лявата ръка го болеше и краката му се бяха вдървили. Старите белези пращаха болезнени бодежи по бедрата му, когато се опъваха. Въпреки това той се мъчеше да скрие гордостта си от постигнатото на билото. Атаката му срещу фланга бе разбила арабските войници, но Джебе не беше споменал нищо за това.