Кости по хълмовете

— Чудесна идея! Бих наредил и на втората си жена да ги замеря с гърнета масло, но ще видя какво мога да намеря.

За момент всеки от двамата усети напрежението в другия. Размениха си погледи, в които нямаше и помен от лекотата на думите им.

— Не можем да се справим с такова множество, ако са толкова добри, колкото са оръжията и доспехите им — рече Джучи. — Ще ги ударя във фланга, но после ще отстъпя и ще ги накарам да ме преследват извън основната част.

— Гласът на Субодай ли чувам? — поинтересува се Джебе.

Джучи не се усмихна.

— Моя глас чуваш, военачалнико. Ще ги изтощя и ще ги накарам да се отдалечат много от подкрепленията си.

Джебе сведе глава пред ханския син. Не спомена, че почти половината от тумана на Джучи е от дзински воини. Те яздеха яки монголски понита, но нямаха издръжливостта на родените в седлото.

— Успех, военачалнико — рече той и обърна коня си.

Джучи не отговори — вече даваше заповеди на хората си. Десет хиляди от онези зад билото се събраха бързо и препуснаха на изток, за да заобиколят стръмния склон. Нямаше да им бъде лесно да атакуват по песъчливия терен и Джебе наистина не можеше да определи на кого се е паднала по-тежката задача.

Халифа Ал-Найхан с безпокойство яздеше нагоре по склона — прекрасният му кон вече се мъчеше в жегата и прахта. Беше израснал в тези планини и познаваше билото, което атакуваха. Шахът беше дал заповед и той построи хората си без колебание, но сега стомахът му сякаш бе кух. След първоначалния шок да се натъкне на монголски съгледвачи на стотици мили от мястото, където трябваше да се намират, шах Мохамед изпадна в онази своя ярост, която можеше да продължи дни или седмици наред. Моментът не бе подходящ да му се предложи да изберат по-подходящ терен.

Халифа пришпори коня си по неравната земя и погледна нагоре към извисяващото се високо над главата му било. Имаше вероятност това горе да е само разузнавателен отряд. Докато стигнат, можеше и да са избягали, тогава поне шахът щеше да остане доволен. Никой не знаеше как монголските диваци бяха накарали дзинския император да коленичи пред тях и шахът се нуждаеше от бързи победи, за да вдъхне кураж на главатарите си.

Пропъди несвързаните мисли и продължи напред. Потта щипеше в очите му. Засега лятото беше меко, но катеренето към билото бе тежка задача. Халифа имаше доверие на хората около себе си, много от тях бяха от собственото му племе пустинни воини. Шахът не се бе скъпил в подготовката за война и макар новите брони и щитове да бяха тежки, те носеха и увереност. Всички воини бяха подбрани — първите, които влизат във всяко сражение, разрушителите на стени и армии. Лъкът се удряше в бедрото му, но не можеха да стрелят, докато се изкачват по такъв наклон. Отново си помисли, че шахът ги гледа, и поклати глава, за да пропъди тревожните мисли. Щяха или да победят, или да загинат. За Аллах беше все едно.

Стигнаха най-стръмната част на склона. Халифа знаеше, че хората му са готови на всичко. Конете бъхтеха напред, но почвата беше по-мека, отколкото я помнеше, и напредваха мъчително бавно. Чувстваше се уязвим и се помири с Бог, докато изтегляше извития шамшир6, който му бе служил вярно толкова много години. Вдигна щита с лявата си ръка и продължи напред, като се опираше единствено на стремената. И той като много от хората си тайно презираше металните накрайници, които им пречеха да се спешават бързо. При такъв наклон, когато и двете ти ръце са заети с оръжия, те обаче се оказаха полезни. Бързо потупване по ботуша му показа, че кинжалът е все още в кожената си кания и Халифа се наведе напред към топлия ветрец, който духаше от билото.

В мирно време в цивилизацията нямаше място за касапи като него, но те бяха — и винаги щяха да бъдат — необходими, когато над богатите градове и зелените градини надвисне опасност. С влизането си във войската под ново име Халифа се бе спасил от присъди за убийства. В това го биваше най-много. Понякога му се плащаше, а друг път беше преследван, в зависимост от това как и кога прилагаше уменията си. Да препуска с хората си към зъбите на врага беше нещо, което обичаше. Шахът гледаше и ако успееха да окървавят мечовете си, за командирите щеше да има жени и злато за награда.

— Дръж строя, Али, или ще заповядам да те нашибат! — изрева Халифа. Горе се вдигна прах — значи врагът не беше побягнал. Едва виждаше във вдигнатата от хората му пушилка, но имаше само една цел, а конят му все още бе силен.

Видя как скалите отгоре стават по-големи, сякаш ги бутаха през ръба. Нададе предупредителен вик, но не можеше да направи нищо. Гледаше с ужас как канарите летят надолу, смазвайки хора и животни с противно хрущене. Изкрещя, когато един камък профуча толкова близо до него, че той усети раздвижването на въздуха. Приличаше на жив, когато подскочи и помете с трясък мъжа зад него. Само шест канари се срутиха върху хората му, но всяка отне живота на мнозина и остави след себе си следа от тела и разбита броня. Яздеха в гъсти редици и нямаше начин да избегнат ударите.