Кости по хълмовете

Когато лавината престана, оцелелите нададоха нестройни викове. Билото се намираше на не повече от четиристотин крачки и Халифа пришпори коня си напред, жаден да отмъсти на онези, които бяха убили негови хора. Видя пред себе си тъмна редица стрелци и инстинктивно вдигна щит и скри глава под него. Беше достатъчно близо, за да чуе командите на непознатия език. Стисна зъби. Шахът бе пратил четиридесет хиляди души нагоре по склона. Никоя сила на света не можеше да стори друго, освен да разреди редиците им, преди да започне клането.

Монголите стреляха отвисоко и пращаха по-надалеч от обикновено. На Халифа не му оставаше друго, освен да крие главата си, докато стрелите се блъскаха в щита му. Осмели се да надникне само за миг и една стрела закачи тюрбана му и го разви. Вместо да го оправи, той го сряза заедно с кичур от дългата си коса и го остави да се търкаля надолу по склона.

Отначало щитовете ги защитаваха, но когато до врага оставаха само сто крачки, въздухът бе изпълнен със свистящи стрели и мъжете умираха с десетки. Щитът на Халифа бе от дърво, покрито със сушена кожа на хипопотам — най-лекото и най-добро снаряжение от оръжейниците на шаха. Щитът издържа, макар че ръката на Халифа беше така натъртена, че накрая той едва го крепеше. Изведнъж усети как конят под него потръпна и започна да агонизира.

Халифа щеше да успее да скочи, но стъпалото му се закачи в стремето и за един бездиханен момент на паника десният му крак се оказа заклещен под умиращото животно. Друг кон се блъсна в неговия и той успя да се освободи, като благодареше на Аллах за намесата. Изправи се на песъчливата земя, плюейки кръв и побеснял от ярост.

Цялата предна редица бе повалена от стрелците и забавяше напиращите отзад. Много от хората му крещяха и се мъчеха да извадят забилите се в краката и ръцете им стрели, а други лежаха проснати, без да помръднат. Халифа изрева нови заповеди и мъжете отзад се спешиха, за да преведат конете си през нападалите воини. Разстоянието се скъсяваше все повече и Халифа вдигна сабята си високо, сочейки към врага отгоре. Още сто крачки, и желанието да убива го погълна. Ако не друго, придвижваше се по-бързо пеша, макар че всяка стъпка върху песъчливата земя изсмукваше силите му. Закатери се нагоре, готов да нанесе първия удар. Шахът наблюдаваше битката и Халифа почти усещаше погледа му върху гърба си.

Монголите се изляха през билото и се понесоха право надолу по стръмния склон. Понитата им се пързаляха с изпънати предни крака, докато задните бяха присвити, за да пазят равновесие. Пустинните воини се стегнаха да поемат сблъсъка, но за ужас на Халифа нова вълна стрели ги прикова на земята, преди противниците да се сблъскат. Не разбираше как е възможно монголите да стрелят, докато управляват конете си на такъв наклон, но залпът им бе унищожителен. Стотици умряха, докато вървяха пеша или водеха конете си, и този път стрелите бяха последвани от първата монголска редица, която се изсипа върху тях. Халифа чу виковете им да се засилват и да отекват от всички хълмове наоколо.

Монголските конници налетяха като смазваща вълна, помитаща всичко по пътя си само със своята тежест. Халифа стоеше зад труповете на два коня и гледаше изумен как атаката премина с рев край него като клин с дълги копия, който се заби дълбоко и продължаваше да се вклинява още повече в катерещите се редици.

Беше останал жив, но идваха и други. Халифа не можеше да продължи нагоре. Пътят беше блокиран от хиляди монголски ездачи, които управляваха конете си само с колене и стреляха по всичко, което се движеше. Една дълга стрела го улучи в хълбока и раздра стоманените пръстени на ризницата му, сякаш бяха от хартия. Той падна с вик и в същия миг зърна друг отряд да лети срещу тях напряко на склона.

Хората на Джучи удариха арабите във фланга под атаката на Джебе. Стрелите им разкъсаха дупка в редиците и те налетяха в нея с копия и мечове, съсичайки хората, както бяха притиснати. Халифа се изправи да гледа, страх и жлъч се надигна в гърлото му. Стрелите продължаваха да свистят покрай голата му глава, но той не помръдна. Видя как двата отряда се срещат в центъра и заедно подгонват хората му още по-надолу, докато почти не стигнаха долината. Трупове покриваха земята зад тях и полудели от ужас коне препускаха диво и изхвърляха неопитните ездачи от седлата.

Монголската атака от билото беше минала покрай него и Халифа видя един кон, чиито поводи бяха затиснати от тялото на ездача. Затича се към него, без да обръща внимание на болката в хълбока, яхна животното и захвърли с проклятие щита, от който стърчаха стрели. Въздухът беше пълен с прах и писъци на умиращи събратя, но той имаше кон и сабя — никога не бе искал нещо повече. Може би тридесет хиляди от пустинниците бяха все още живи и се мъчеха долу да удържат двойната атака. Халифа виждаше, че монголите бяха рискували цялата си сила в нападението. Изкрещя и препусна диво надолу към редиците. Можеха да бъдат удържани. Можеха да бъдат пречупени, сигурен беше.