Кости по хълмовете

— Значи щом се стъмни, ще трябва да препуснем по-бързо около миля, така че да не могат лесно да скъсят разстоянието.

Джебе трепна при мисълта да препусне с пълна скорост по непозната земя. Най-големият им страх беше да не би арабите да знаят, че долината внезапно ще свърши, може би с блокирана клисура. Имаше вероятност туманите да препускат към собственото си унищожение. Джучи напрегна поглед да види какво има отпред, но върховете от двете страни сякаш нямаха край. Внезапен глад прекъсна мислите му и той бръкна в джоба си, за да извади парче сушено овнешко. На последната дневна светлина погледна колебливо черното месо, но накрая откъсна парче и го задъвка, след което предложи и на Джебе. Военачалникът го прие, без да каже нищо, и откъсна едно парче, преди да му върне остатъка. Не бяха яли от сутринта и умираха от глад.

— Когато баща ми воюва с кралство Си Ся, кралят използва железни пирони, за да забави нападащата редица — каза Джучи, без да престава да дъвче.

— Сега щяха да ни свършат работа — кимна Джебе. — Ако бяхме наредили всеки да носи поне по няколко, щяхме да се отървем от арабите.

— Следващият път, приятелю — отвърна Джучи. — Стига да го има.

Слънцето залезе и долината се изпълни със слаба сивкава светлина, която бързо преливаше в мрак. Имаха малко време преди изгрева на новата луна. Джучи и Джебе дадоха заповеди, които едва се чуха в грохота на копита, и темпото постепенно се ускори. И двамата водачи зависеха от издръжливостта на израсналите в степите понита. Съгледвачите редовно изминаваха по сто мили за един ден и Джучи и Джебе разчитаха на това, за да изтощят врага. Подобно на ездачите си, понитата бяха яки като стара кожа.

Чуха как отзад арабските коне преминават в пълен галоп, но вече бяха увеличили дистанцията. Джучи нареди последната редица да изстреля по три стрели в тъмното. Решението бе наградено с трясъци и викове, които отекнаха в хълмовете. Преследвачите отново изостанаха и военачалниците намалиха темпото, готови във всеки момент отново да препуснат в галоп. Монголските понита вече бяха участвали в бой и атака този ден. Много от тях бяха уморени и се мъчеха без вода, но нямаше начин да им дадат почивка.

— Видя ли знамената на шахската войска? — попита Джучи.

Джебе кимна, спомняйки си за множеството полумесеци по арабските редици. Новата луна беше важна за техните врагове може би защото бележеше началото и края на свещения им месец. Надяваше се това да не е добра поличба за препускащите зад тях.

Лунният сърп хвърляше сребриста светлина върху летящите през долината войски. Някои монголски воини я използваха, за да пуснат още стрели, докато Джучи не заповяда да пестят запасите си. Трудно беше да се убие човек с щит в тъмното, щеше да им трябва всяка стрела.

Халифа препускаше в свирепо мълчание начело на своите хора. Никога не бе изживявал нещо подобно на това лунно преследване и не можеше да се освободи от натрапчивата мисъл, че е лишил шаха от половината му конница на територия, която вече показа, че е враждебна. Беше преследвал бягащи войски и преди, но само за кратък див момент, преди врагът да се пречупи, след което можеше с радост да сече вратовете на бягащите или да пуска стрели, докато колчанът му не се изпразни. Подобни случаи му бяха скъп спомен като завършек на битки, в които се бе разминавал на косъм със смъртта.

Това тук беше нещо различно и той не разбираше монголските военачалници. Яздеха в добър ред и отблъскваха всеки опит да бъдат настигнати преди залез. Нима бяха изгубили самообладание? Не бягаха в безумна паника. По-скоро сякаш пазеха силите на конете си и поддържаха дистанция колкото да не ги достигнат стрелите на преследвачите.

Скръцна раздразнено със зъби. Раненият му хълбок пулсираше. Шахът беше избрал тази долина като най-прекия път в помощ на Отрар. Цепнатината между планините бе дълга повече от сто мили и се отваряше в голяма равнина недалеч от родното село на Халифа. Всяка следваща миля го отдалечаваше от основната войска и го караше да се пита дали монголите не го откъсват нарочно. Но не можеше да дръпне поводите и да ги остави да се измъкнат. Кръвта му крещеше за отмъщение за изкланите му събратя.

Луната изгря и му даде известно облекчение, тъй като можеше с часове да изчислява ъглите между червената планета Мереих до лунния сърп и източния хоризонт. Не можеше да определи дали резултатите означават добър късмет или не, и умственото упражнение не му донесе удоволствие. Нима монголите бяха замислили засада толкова далеч от бойното поле? Невъзможно. Докато луната пълзеше нагоре, той напрегна очи в сумрака за някакъв знак, че неприятелят се оттегля към друга сила, която дебне наблизо.