Кости по хълмовете

Не видя нищо освен гърбовете им. Яздеха така, сякаш не ги преследваше огромна армия бесни мъже, решени да им вземат живота. В тъмната долина не беше трудно да видиш неприятел във всяка сянка. Гневът на Халифа го поддържаше, когато студът се засили. Отпи глътка вода от мяха си и го тръсна раздразнено. Не беше го напълнил и му оставаше съвсем малко вода. Усещаше, че хората му го гледат, но нямаше какво да им каже. Не би се върнал при шаха само за да му съобщи, че врагът е избягал. Не можеше да го стори.

Джебе и Джучи прекараха голяма част от нощта в разговор. Взаимното им уважение се задълбочи още повече през дългите часове на седлото. Мъжете около тях дремеха на смени — до тях винаги имаше някой приятел, който да поеме поводите, ако конете им се отклонят от редицата. За пастирите бе обичайно да спят в движение, макар че обикновено това не ставаше на такива скорости. Никой не падна въпреки клюмналите глави. Туманите бяха намалили темпото, когато луната започна да се спуска в небето, и преследвачите им моментално бяха препуснали в галоп, скъсявайки отново дистанцията. Четири пъти ги бяха принудили да поддържат безумната скорост, но щом утрото наближи, двете войски препускаха в тръс, а по муцуните на изнурените им коне беше избила пяна.

Джучи видя вълчата зора и посегна да побутне Джебе. Луната избледня в сребристо над хълмовете. Започваше новият ден. Вероятно им предстоеше нова атака и мъжете наоколо разтъркаха очи, за да прогонят умората. Нощта сякаш се беше проточила безкрайно и в същото време бе траяла само миг. Въпреки врага по петите им обстановката беше странно спокойна, докато воините разделяха последните си запаси сушено месо и си предаваха меховете топла кисела вода, докато не ги изпразниха.

Джебе беше натъртен и с пресъхнала уста. Имаше чувството, че във всяка негова става се е набила прах. Кръстът го болеше и той с почуда погледна врага, който продължаваше да ги преследва. Когато светлината се засили, видя, че конете на арабите са изтощени и ездачите им се олюляват в седлата, но не бяха изпопадали, нито пък позволяваха на туманите да се отдалечат твърде много.

Джучи се гордееше с дзинците, които яздеха със сънародниците му. Бяха пострадали повече от всички останали и мнозина бяха изостанали в задната част на туманите. Въпреки това продължаваха напред. По-малко от половин миля разделяше двете войски и това не се бе променило от най-тъмните часове.

Докато слънцето изгряваше в цялото си великолепие, Халифа даде нареждания на командирите. Беше прекарал тежка нощ, студена и изтощителна. Краят на долината не се виждаше и той знаеше, че са изминали повече от сто мили наведнъж. На по-млади години сигурно щеше да се изсмее на такова предизвикателство, но на четиридесет коленете и глезените му го боляха при всяка стъпка на коня. Хората му също бяха изтощени, макар да притежаваха мрачната издръжливост на араби от пустинята. Вдигнаха глави, когато дойде заповед отново да скъсят дистанцията. Този последен път щеше да накара монголите да влязат в сражение!

Не препуснаха внезапно, с което да предупредят врага. Вместо това Халифа подкара бавно задъхания си кон и скъси разстоянието само на четиристотин крачки, преди монголите да реагират. Тогава той вдигна ръка и изрева с прашно гърло за атака.

Хората му забиха пети и изтощените коне препуснаха в нестроен галоп. Халифа чу как едно животно изцвили и падна, просвайки ездача си на земята. Не видя какво се е случило и когато наближи на двеста стъпки, сложи на тетивата дълга черна стрела от колчана си.

Монголите не бяха видели заплахата и отговориха със залп стрели, които пуснаха в галоп. Дори така точността им бе ужасяваща и Халифа видя хора и коне да рухват стъпкани от двете му страни. Изръмжа от ярост, щом перата на една стрела докоснаха бузата му. Конят му залиташе, но въпреки това намаляваха разстоянието. Пусна стрелата и изкрещя тържествуващо, когато тя улучи един неприятел в гърба и той падна от коня. Десетки други също бяха улучени, макар бронята да спаси някои. Падналите се озоваха под арабските копита и се загърчиха в прахта, а костите им се превръщаха в трески.

Халифа изкрещя дрезгаво на хората си, но те бяха на предела на своите сили. Разбра това от начина, по който се олюляваха в седлата. Много от конете бяха окуцели през нощта и изоставаха назад, а ездачите им напразно се мъчеха да ги подкарат с камшици и удари с ножници.

Замисли се дали да не им заповяда да спрат, но те бяха положили твърде много усилия. Каза си, че могат да издържат още малко, докато монголите не убият конете си и самите не започнат да измират. Очите му бяха възпалени от прахоляка, през който бе яздил през цялата нощ, и не му оставаше нищо друго, освен да гледа как врагът се отдалечава отново на половин миля и повече. Останаха на това разстояние, слънцето се издигаше все по-високо и по-високо, и никоя от страните не успя да увеличи или скъси дистанцията. Халифа прибра лъка обратно в кожения калъф зад левия си крак и потупа коня по шията.