Кости по хълмовете

— Те са най-добрите мъже, които имаш — отвърна Джучи. Изражението на баща му беше студено, но той продължи непредпазливо, погълнат от мисли за майка си. — Да взема ли тумана си и да доведа семействата тук?

Чингис се замисли с неохота. Лагерът се намираше на по-малко от ден яздене на изток от Отрар. Не му харесваше мисълта Джучи да обяви победата пред жените и децата. Несъмнено младежът вече си мислеше как го посрещат като герой. Стомахът на Чингис се сви при тази мисъл.

— Трябваш ми при Отрар — рече той. — Кажи на Чагатай да иде.

За миг видя яростното пламъче в очите на Джучи. Ханът се наведе напред в седлото и ръката му докосна дръжката на меча.

Дори при този жест почувства горчивина, тъй като Джучи носеше меча с вълчата глава на кръста си. Скри грешката бързо и Джучи сведе глава и се отдалечи да говори с по-малкия си брат.

Чагатай се намираше в центъра на буйна група млади воини. Отначало не видя приближаващия Джучи и тъкмо се смееше гръмко на някакъв коментар, когато се вцепени. Онези около него последваха примера му и Джучи подкара понито си, сподирен от враждебните им погледи.

Никой от двамата не поздрави. Ръката на Джучи се отпусна върху тигровата кожа и пръстите му се заиграха с твърдата козина. Чагатай го чакаше да заговори и вдигна вежда, при което някои от околните се изсмяха.

— Трябва да идеш с тумана си в лагера и да доведеш всички в земята около Отрар — каза Джучи, след като се умори от играта. Чагатай се намръщи. Не искаше да бъде бавачка на жени и деца, докато Отрар трепереше при вида на монголите.

— Чия заповед е това? — отвърна той. — На какво основание?

Джучи овладя гнева си от нахалния му тон.

— Чингис ти заръчва — рече той и обърна коня си, за да си тръгне.

— Така казваш ти, но кой слуша какво говори едно копеле?

Каза го със съзнанието, че е заобиколен от свои хора, които щяха да повтарят с удоволствие това подмятане около лагерните огньове. Джучи се вцепени в седлото. Трябваше да остави хилещите се глупаци, но нищо на света не разпалваше гнева му по-лесно от безочливата арогантност на брат му.

— Може би е сметнал, че си подходяща компания за жени заради начина, по който коленичи пред мен, братко — отвърна той. — Не мога да му чета мислите.

Подкара бавно коня си със стегната усмивка. Макар да оставяше зад гърба си въоръжени мъже, не можеше да им направи удоволствието да го видят как препуска.

Чу внезапния тропот на копита и ръката му автоматично хвана дръжката на меча, но веднага я пусна. Нямаше да извади оръжие срещу Чагатай пред толкова много свидетели. Това щеше да означава край за него.

Погледна назад колкото се може по-безразлично. Чагатай препускаше към него, следван от другарите си. Лицето на брат му бе почервеняло от ярост и Джучи едва успя да отвори уста, когато младежът се хвърли от седлото срещу него и го събори на земята.

Когато паднаха и се затъркаляха, Джучи изгуби самообладание и заблъска, но ударите му бяха безполезни. Разделиха се и се изправиха, гледайки се кръвнишки. Но дори в този момент старите навици останаха силни и те не посегнаха към мечовете си. Чагатай пристъпи с високо вдигнат юмрук и Джучи го изрита с всички сили между краката.

Чагатай рухна в агония, но яростта му бе тъй силна, че за изумление на Джучи той се изправи с мъка и се запрепъва срещу него. Междувременно другарите му се спешиха и разделиха двамата военачалници. Джучи избърса кръвта от носа си и се изплю презрително в краката на Чагатай. Гледаше как брат му си възвръща някакво подобие на спокойствие и едва тогава хвърли поглед към Чингис.

Ханът бе пребледнял от ярост и когато погледите им се срещнаха, смушка коня си и приближи. Никой от воините не посмя да вдигне очи, всички замръзнаха пред него. Гневът му бе легендарен сред семействата и най-младите внезапно осъзнаха, че собственият им живот зависи от една дума или жест.

Единствено Чагатай не изглеждаше впечатлен. Докато баща му приближаваше, той пристъпи напред и се опита да зашлеви брат си през лицето. Джучи се наведе инстинктивно и беше изгубил равновесие, когато Чингис го изрита силно между лопатките и го просна на земята.

Дори Чагатай замръзна тогава, макар че презрителната му усмивка си остана. Чингис бавно се спеши, стиснал с юмруци поводите, докато не се насили да ги пусне.

Когато се обърна към синовете си, гневът му личеше достатъчно ясно, за да накара Чагатай да отстъпи назад. Не беше достатъчно. Чингис постави ръка върху гърдите му и го бутна да падне при Джучи на земята.

— Нима сте още деца? — рече той. Видимо трепереше срещу младите глупаци, които се осмеляваха да се дърлят пред очите на хората си. Искаше му се да вземе пръчка и да ги напердаши до безсъзнание, но по някакво чудо успя да се овладее. Ако го направеше, никога вече нямаше да имат уважението на воините му. Ироничните подмятания щяха да ги следват през целия им живот.

Нито един от двамата не отговори. Най-накрая си дадоха сметка в каква опасност са се забъркали и предпочетоха да замълчат.