Кости по хълмовете

Монголските жени обаче сякаш нямаха страх от смъртта. Втурваха се напред и нападаха коня или крака на ездача, преди да изчезнат зад най-близкия гер. Ала-уд-Дин видя не една да пада съсечена, след което да става и с последни сили да забива острието в плътта, преди смъртта да я отнесе.

Само за няколко мига всеки от четиристотинте му души се озова срещу повече от една, а понякога срещу четири или пет различни жени. Конете подскачаха диво, когато промушваха бедрата им, мъже крещяха уплашено, когато ги смъкваха от седлата и ги наръгваха.

Арабските гвардейци запазиха присъствие на духа. Повече от половината препуснаха да наобиколят шаха, а останалите се събраха в гъст строй, като всеки пазеше другаря си от атака. Жените се втурваха към тях от всеки гер, появяваха се и изчезваха като призраци. Шахът се чувстваше като заклещен, но не можеше да излезе от лагера и да позволи на хана да разкаже на целия свят как е побягнал от жени и деца. Един гер беше паднал, когато нечий кон се блъсна в него, и той видя как желязната пещ се отваря. Моментално излая заповед на слугата си и загледа жадно как откъсват широка ивица плъст и я подпалват от пръсналото се огнище.

Атаките станаха по-отчаяни, но хората му вече бяха хванали ритъма. Шахът видя, че неколцина безумци са се спешили, за да изнасилят млада жена на земята, препусна гневно към тях и ги бутна с коня си.

— Да не сте си изгубили ума? — изрева той. — Ставайте! Подпалете герите!

Озовали се пред яростта му, те прерязаха гърлото на съпротивляващата се жена и се изправиха засрамено. Абас вече беше подпалил един гер. Намиращите се наблизо гвардейци взеха парче горяща плъст и препуснаха да разпространят ужаса колкото се може по-надалеч. Ала-уд-Дин се закашля, когато вдиша гъстия сив дим, но ликуваше при мисълта, че ханът ще се върне само за да завари пепелища и студени трупове.

Джелауддин пръв забеляза бягащите момчета. Тичаха между герите край реката, шмугваха се по пътеките, но неизменно приближаваха. Бяха като стотици дяволи, бягащи голи до кръста, с развети коси. Преглътна нервно, когато видя, че носят същите лъкове като бащите си. Успя навреме да викне на хората си, те вдигнаха щитове и препуснаха срещу новата заплаха.

Момчетата не помръднаха, докато арабите летяха към тях. Хората на Джелауддин чуха нечий звънък глас да вика заповед, лъковете се огънаха и стрелите полетяха във въздуха.

Той изкрещя проклятие, когато видя някои да падат, но те не бяха много. Момчетата бяха точни като възрастните, но нямаха достатъчно сила, за да забият стрелите през бронята. Единствените убити бяха случайно улучените в гърлото. Когато Джелауддин приближи, момчетата се пръснаха пред хората му и изчезнаха в лабиринта. Той изруга разположението, което им позволяваше да изчезнат зад първия ъгъл. Може би монголите нарочно устройваха лагерите си по този начин.

Препусна зад един гер и откри три сгушили се момчета. Двете стреляха веднага щом го видяха, но не улучиха. Третото се забави за миг и пусна стрелата си точно когато конят го блъсна, изпотроши му ребрата и го метна настрани. Джелауддин изрева от болка и погледна невярващо стрелата, която бе раздрала бедрото му. Раната не беше сериозна, но засили яростта му и той замахна със сабята си и уби втрещените деца, преди да успеят да реагират. Друга стрела избръмча край главата му отзад, но когато обърна коня си, не видя никого.

В далечината димът се надигаше на гъсти кълбета. Искрите вече започваха да падат върху съседните гери и да подпалват сухата тъкан. Джелауддин беше напълно сам, но усещаше движение навсякъде около себе си. Като съвсем малък, веднъж се беше изгубил в нива със златна пшеница, по-висока от него. Навсякъде около себе си чуваше шумоленето на плъхове. Старият ужас се появи отново. Не можеше да понася да бъде сам на такова място, заобиколен от дебнеща опасност. Но вече не беше момче. Изрева предизвикателно към нищото и препусна по най-близката пътека към баща си — в посоката, където димът бе най-гъст.

Хората на шаха бяха избили стотици монголски жени, но други продължаваха да нападат и да умират. Все по-малко и по-малко успяваха да пуснат кръвта на гвардейците, които вече се бяха окопитили. Ала-уд-Дин бе изумен от тяхната жестокост — бяха свирепи досущ като мъжете, опустошили армията му. Сабята му беше цялата в кръв и той изгаряше от желание да ги накаже. Вдиша дим и се задави, но се наслаждаваше на унищожителния огън, прескачащ от гер на гер. Центърът на лагера гореше и хората му бяха разработили нова тактика. Щом видеха някой гер да се подпалва, заставаха край изхода и чакаха обитателите да се втурнат навън. Някои жени и деца успяваха да разрежат стените от плъст, но далеч повече биваха съсичани, щом се изправеха срещу въоръжените конници. Някои вече бяха подпалени и предпочитаха да умрат от меч, вместо да изгорят живи.