Кости по хълмовете

— Няма да стоя тук и да чакам! — Тамар беше вторият по възраст след Джелауддин. Закрачи напред-назад, като се мъчеше да намери изход. Джелауддин въздъхна, отпусна се на земята и зарови пръсти в мокрия пясък.

— Уморен съм, Тамар — рече той. — Твърде уморен съм, за да стана отново. Да свършва тук.

— Няма! — рязко отвърна брат му. Гласът на Тамар беше дрезгав от недостига на вода, устните му се бяха напукали и по краищата им имаше засъхнала кръв. Въпреки това очите му проблясваха на залязващото слънце. — Там има остров. Монголите могат ли да плуват? Да вземем една от рибарските лодки и да разбием останалите. Така ще бъдем в безопасност.

— Колкото са в безопасност животните в капан — отвърна Джелауддин. — По-добре да седнем и да си починем, братко.

За негово изумление Тамар пристъпи напред и го зашлеви през лицето.

— Нима искаш да видиш как колят баща ни на този плаж? Ставай и ми помогни да го качим в лодката, или лично ще те убия.

Джелауддин се разсмя горчиво, без да отговори. Въпреки това стана, почти замаян, и помогна на братята си да отнесат шаха до брега. Докато се мъчеше през мокрия пясък, почувства как крайниците му се съживяват отново и част от отчаянието му изчезва.

— Съжалявам, братко. Прав си — рече той.

Тамар само кимна, все още вбесен.

Рибарите излязоха от дървените си съборетини и започнаха да викат и ръкомахат, когато видяха младите мъже да разбиват лодките им. Оголените мечове обаче ги накараха да млъкнат и да се скупчат в разярена групичка, докато непознатите чупеха мачти, пробиваха дупки в корпусите и бутаха лодките във водата, където те изчезваха сред мехури.

Слънцето залязваше, когато братята бутнаха последната лодка в спокойната вода, нагазиха след нея и се качиха вътре. Джелауддин вдигна малкото платно и то улови вятъра, странно повдигайки и духа му. Изоставиха конете и изумените рибари хванаха поводите, като продължаваха да сипят проклятия след тях, макар животните да струваха повече от калпавите им лодки. Вятърът се засили, Джелауддин седна на кърмата, свали кормилото във водата и го завърза с въже, за да стои неподвижно. На последната светлина от деня виждаха бялата линия на прибоя на малкото островче навътре. Джелауддин погледна надолу към баща си, нагласи курса и го обхвана вцепенено спокойствие, докато сушата оставаше зад тях. Старецът нямаше да издържи още много и заслужаваше спокойна смърт.

24.

Името Самарканд означаваше „каменен град“ и това му личеше по подсилените с контрафорси стени. От всички градове, които бе виждал Чингис, само Йенкин беше по-мощна крепост. Зад стените стърчаха многобройните минарета на джамиите. Построен в заливната равнина на една река, течаща между огромни езера, Самарканд бе заобиколен от най-плодородната почва, на която бяха попадали от идването си в земите на арабите. Нямаше нищо чудно, че шах Ала-уд-Дин е превърнал града в своя перла. Тук нямаше прах и пясъци. Градът бе кръстопът и закрила за пътуващите хиляди мили кервани. В мирно време те прекосяваха равнините, докарваха коприна от Дзин и товареха зърно в Самарканд, за да го закарат някъде на запад. Известно време обаче нямаше да има търговия. Чингис бе разбил редицата градове, които се поддържаха един друг и трупаха богатства. Отрар беше паднал, последван от Бухара. Ханът бе пратил Джелме, Хазар и Хаджиун на североизток да покорят и други търговски средища. Беше на път да унищожи напълно пътната система на шаха. Без търговия и съобщения всеки град оставаше изолиран от другите и не му оставаше нищо друго, освен да страда и да чака войските на шаха. И макар той да беше все още жив, това далеч не беше достатъчно.

В далечината се виждаше белият дим, издигащ се от последния керван, който се беше опитал да стигне до Самарканд преди Чингис да навлезе в района. Други нямаше да пристигнат, докато монголите не продължаха нататък. Ханът отново обмисли думите на Темуге за необходимостта да установи по-дълготрайно властта си. Тази идея го интригуваше, но си оставаше мечта. Вече не беше млад и когато гърбът го болеше сутрин, му се случваше да мисли за това как светът ще продължи нататък и без него. Сънародниците му не се славеха с постоянство. Когато умираха, те се освобождаваха от несгодите на света. Може би защото бе виждал империи, можеше да си представи как и неговата е в състояние да просъществува и след смъртта му. Наслаждаваше се на мисълта, че някой ще управлява от негово име дълго след като си е отишъл. Идеята облекчаваше нещо в него, за чието съществуване дори не бе подозирал.

Туманите на Джучи и Чагатай се върнаха от градските стени, след като цялата сутрин бяха препускали в близост до града, за да всяват ужас в жителите му. Когато започна обсадата, издигнаха бяла шатра пред Самарканд, но портите си останаха затворени. Скоро щяха да я сменят с червена, а след това с черна, което означаваше смърт за всички зад стените.