Кости по хълмовете

— Не можем да го оставим тук — отвърна Тамар. — Имам прахан, братко. Има достатъчно сухи дърва. Какво, ако ни видят? Трябва да изгорим тялото. Ако сме живи да се върнем, ще построим тук храм в негова чест.

— Добра идея, братко — рече Джелауддин. — Добре, но щом огънят се разгори, ще напуснем острова и ще пресечем морето. Монголите не са моряци. — Спомни си картите, които бе виждал в библиотеката на баща си в Бухара. Морето не изглеждаше толкова широко, че да не може да се пресече. — Нека се опитат да ни последват през водата, където не оставяме следи.

— Не познавам земите от другата страна, братко — отвърна Тамар. — Къде ще идем?

— Че как къде, Тамар. На юг, както заръча баща ни. Ще вдигнем буря с афганците и в Индия. Ще се върнем с войска да смажем този Чингис. Кълна се в душата на баща си.

Джучи и Чагатай настигнаха арабската армия, когато излезе в котловината източно от Самарканд. Преценката на съгледвача за числеността й беше, меко казано, занижена. Докато се съвещаваше набързо с по-малкия си брат, Джучи прецени, че най-малко четиридесет хиляди мъже са се притекли на помощ на скъпоценния град на шаха. Не позволи това да го разтревожи. И в Дзин, и в земите на арабите Чингис беше показал, че качеството на хората е далеч по-важно от числеността им. Субодай бе успял да победи при разузнавателен поход, когато измъкна един градски гарнизон от двадесет хиляди души и го разби със своите осем хиляди бойци. Другите военачалници също се бяха доказали срещу числено превъзхождащ ги противник. Врагът винаги бе по-многоброен.

Котловината беше истински дар и двамата братя не закъсняха да се възползват от него. Ветерани в конните сражения, те познаваха големите преимущества на по-високите позиции. Стрелите летяха по-надалеч и конете не можеха да се спрат, когато нападаха врага. Чагатай и Джучи проведоха кратък разговор, забравяйки за момент враждата помежду си. Чагатай изсумтя в знак на съгласие, когато Джучи предложи да обиколи котловината и да удари арабите от левия фланг. Така той поемаше задачата да се сблъска с тях на равното.

Хората на Джучи се построиха в най-широката редица, която позволяваше теренът, а останалите образуваха блок зад воините с най-тежката броня. Младият военачалник виждаше как арабите приготвят копия и лъкове, макар да бе разочарован, че този път няма слонове. На арабските принцове изглежда много им харесваше да използват слонове във война. На свой ред пък монголите обичаха да ги подлудяват със стрелите си и да гледат с наслада как тъпчат собствените си войници.

Джучи погледна надолу към долината — преценяваше стръмния склон. Беше кръстосан от пътеки на диви кози, но по него растеше оскъдна трева и конете щяха да се справят добре на такава почва. Огледа строя отляво и отдясно — самият той се намираше в центъра на първата редица. Лъкът му щеше да запее с първия залп и той долови самоувереността на мъжете наоколо, щом поеха надолу към упорито маршируващата срещу тях войска. Арабите надуваха рогове и биеха барабани, докато се движеха, а конниците им по фланговете определено нервничеха. Неравната земя вече ги принуждаваше да се скупчат и Джучи си помисли, че командирът им сигурно е някой млад глупак, издигнат заради произхода, а не заради таланта си. Иронията на собственото му положение го развеселяваше. Даде знак да преведат понитата надолу по централното дефиле. Малцина бяха синовете на крале или ханове, които командваха въпреки бащите си, а не благодарение на тях.

Докато туманът му се движеше в бавен тръс, Джучи непрекъснато оглеждаше редиците и търсеше нередности. Съгледвачите му бяха на много мили наоколо, както го бе научил Субодай. Нямаше да има засади или внезапно появили се резерви. Който и да бе командирът на подкреплението на Самарканд, той явно приемаше монголите доста несериозно и щеше да си плати за това. Джучи наду рога на гърдите си и тежките копия бяха извадени от гнездата им от рамене и ръце, силни като желязо. Ускори темпото, кимна на знаменосеца и редицата се разтегли. Беше тренирал хората си за този момент, докато ръцете им не се окървавяваха от пускането на стотици стрели в галоп и от мушкане на сламени чучела с копие.

Някой излая заповед и противникът пусна залп от стрели. Твърде рано, помисли си Джучи, като гледаше как половината падат преди да ги достигнат, а останалите отскачат безполезно от щитове и шлемове. Премина в плавен галоп, вече не можеше да спре хората си, дори и да искаше. Загърби нервността си и остави ритъма на коня да контролира движенията му, изправи се в стремената и постави стрела в тетивата.

Цялата редица стори същото. Копиеносците спуснаха копията, преценявайки момента, в който да нанесат удар.