Кости по хълмовете

Хората му бяха озадачени, но въпреки това завързаха конете си за дърветата и се събраха около него на земята, като заеха половината склон. Останалата част от тумана се виждаше в далечината — на достатъчно разстояние, за да не чува думите му. Джучи преглътна нервно. Гърлото му бе сухо въпреки изпитата вода. Познаваше по име всеки от хората пред себе си. Бяха препускали с него срещу арабските конници, армията на шаха, градове и гарнизони. Бяха му се притекли на помощ, когато бе изгубен и сам сред воините на брат си. Бяха свързани с него с нещо повече от клетви, но не знаеше дали това е достатъчно. Пое дълбоко дъх.

— Няма да се върна — каза той.

Командирите замръзнаха до последния човек, някои докато дъвчеха или посягаха за мях айраг в дисагите.

За Джучи изречените думи бяха като отприщен бент. Отново пое дъх, сякаш бе тичал с все сили. Усещаше как силно бие сърцето му и гърлото му се стегна.

— Решението ми не е ново. От години си мислех, че този ден ще настъпи. Още откакто се бих с тигъра и започнахме пътуването си към тези земи. Във всяко свое действие бях верен на баща си, на хана. Дадох му кръвта си и тази на хората, които ме следваха. Дадох му достатъчно.

Огледа смълчаните лица на командирите, като се мъчеше да прецени как приемат думите му.

— Ще обърна на север. Нямам желание да пресичам южните земи на Дзин или да приближавам Си Ся на изток. Ще видя отново родината и ще се освежа в потоците, които ни даряват живот от десет хиляди години. После ще препусна тъй надалеч и така бързо, че дори ловните кучета на баща ми няма да могат да ме намерят. Има стотици страни, които още са ни непознати. Видях много от тях с военачалника Субодай. Познавам го добре и знам, че дори той няма да може да ме открие. Ще препусна до края на света и там ще си направя дом, ще основа свое собствено царство. След мен няма да има следи. Когато баща ми разбере, че няма да се върна, вече ще съм изгубен за него.

Виждаше белите искри в очите на мнозина. Всички слушаха като зашеметени.

— Няма да ви заповядам да останете с мен — каза той. — Не мога да го направя. Аз нямам семейство в герите, докато мнозина от вас са оставили жени и деца. Нямам никакви искания към вас, вие сте свързани с клетва с баща ми и Угедай. Ще бъдете клетвопрестъпници, ако тръгнете с мен, а това означава, че за вас няма да има връщане при народа, нито пък ще намерите мир от баща ми. Той ще прати ловци и ще ни търсят много години. Няма да покаже милост. Аз съм негов син и знам това по-добре от всеки друг.

Докато говореше, пръстите му си играеха с твърдата козина на тигъра и опипваха грубия ръб, където Чингис беше отсякъл главата. Видя един от дзинските мингхан командири да се надига бавно на крака и млъкна, за да го чуе.

— Господарю… военачалнико — каза командирът с разтреперан от огромното напрежение глас. — Защо си замислил такова нещо?

Джучи се усмихна, макар горчивината да го изпълваше целия.

— Защото съм син на баща си, Шен Ту. Той е създал своето племе, като привлякъл всички около себе си. Нима трябва да се задоволя с по-малко? Нима трябва да следвам и Угедай, докато не остарея и в живота ми останат само съжаления? Казвам ви сега, че това не е за мен. Малкият ми брат ще бъде хан на народа. Той няма да ме търси, когато настъпи неговото време. Дотогава ще имам свои жени, синове и дъщери някъде, където дори не са чували името на Чингис.

Погледът му обходи събралите се край реката мъже. Те му отвърнаха, без да трепнат, макар че някои гледаха като ударени.

— Ще принадлежа сам на себе си, може би само за няколко години, докато не ме намерят и убият. Кой може да каже какъв ще е краят му? Но поне за известно време ще мога да кажа, че съм свободен. Затова сега съм пред вас.

Дзинският командир седна бавно и замислено. Джучи зачака. Всички до един бяха надянали студените физиономии, за да скрият мислите си от тези около тях. Нямаше да има разправии при реката. Всеки щеше да вземе решението си сам, както бе сторил той.

Неочаквано Шен Ту отново се обади.

— Ще трябва да убиеш съгледвачите, военачалнико.

Джучи кимна. Двамата младежи бяха напъхали главите си във вълча паст, макар и да не го знаеха. Не можеше да им позволи да се върнат при Чингис и да издадат местоположението му, дори и да поеме на север, след като си тръгнат. Беше мислил да ги върне при баща си с някаква измислена история, но беше по-безопасно да ги убие, вместо да играе игри и да се надява, че ще надхитри хора като Субодай. В никакъв случай не подценяваше интелекта му, нито пък този на баща си. Ако съгледвачите просто изчезнеха, щяха да чакат месеци, преди да пратят нови. А дотогава той щеше да е изчезнал.

Шен Ту беше потънал в мисли и Джучи го наблюдаваше внимателно. Подобно на другите около него усещаше, че дзинският командир говори от името на мнозина. Шен Ту бе видял доста катаклизми през живота си — от появата на хана в родината му до арабските народи и това спокойно местенце край реката. Беше в първата редица срещу най-добрите конници на шаха и въпреки това Джучи не знаеше какво ще каже.