Кости по хълмовете

— Имам жена в герите, господарю, както и две момчета — каза Шен Ту, като вдигна ръка. — Ще бъдат ли в безопасност, ако не се върна?

Джучи искаше да излъже, да каже, че Чингис не би докоснал жени и деца. Вътрешната му борба продължи обаче само миг, след което се отпусна. Длъжен беше да му каже истината.

— Не зная. Нека не се залъгваме. Баща ми е отмъстителен човек. Може да ги пощади, може и да не го стори. Както реши.

Дзинският командир кимна. Младият военачалник беше тормозен от собствените си сънародници години наред. Шен Ту уважаваше великия хан, но обичаше Джучи като свой син. Беше рискувал живота си за младия мъж, който сега стоеше така уязвим пред него и очакваше поредното отхвърляне. Затвори очи за момент и се замоли на Буда децата му да оцелеят и един ден да открият човек, когото да следват, както бе станало със самия него.

— С теб съм, военачалнико, където и да отидеш — рече той.

Макар да говореше съвсем тихо, всички около него чуха думите му. Джучи преглътна с мъка.

— Добре си дошъл, приятелю. Не ми се искаше да яздя сам.

— Няма да си сам, военачалнико — обади се друг мингхан командир. — Ще бъда до теб.

Джучи кимна. Очите му смъдяха. Баща му беше познал тази радост, тази клетва да следват един водач, дори това да означаваше смърт и унищожение на всичко, което са обичали. Тя бе по-ценна от златото и градовете. През командирите сякаш премина вълна, докато се изправяха, казваха имената си и се присъединяваха един по един към него. За всекиго това беше личен избор, но той ги имаше всичките и винаги ги беше имал. Накрая те нададоха дрезгав боен вик, който сякаш разлюля земята под краката му.

— Щом приключим със съгледвачите, ще уведомя хората — рече той.

— Военачалнико — обади се Шен Ту. — Ако някои от тях решат да не дойдат и да се върнат при хана, ще ни предадат.

Джучи погледна в тъмните очи на мъжа. Отдавна беше обмислял плановете си. Част от него знаеше, че тези хора трябва да бъдат убити. По-безопасно беше да остави съгледвачите живи, отколкото да позволи на хората си да се върнат при Чингис. Ако пощадеше живота им, собствените му шансове за оцеляване ставаха нищожни. Знаеше, че баща му ще вземе решение на мига, но въпреки това се колебаеше. Чувстваше върху себе си погледите на всички командири, които стояха и очакваха заповедите му.

— Няма да ги спра, Шен Ту — рече той. — Ако някой пожелае да се върне при семейството си, ще го пусна да си иде.

Шен Ту трепна.

— Да видим какво ще стане, господарю. Ако са само неколцина, мога да пратя мъже с лъкове да се погрижат за тях.

Джучи се усмихна на непреклонната вярност на дзинския командир. Сърцето му се изпълваше, докато оглеждаше събралите се край реката.

— Ще убия съгледвачите, а по-нататък ще видим.

30.

Селото в планината беше недокоснато. Три дни Субодай беше яздил с Чингис и туманите, като понякога минаваха по тесни пътеки, широки само колкото три коня. Монголите не разбираха как изобщо е възможно на подобно място да има село, но по пладне на третия ден настигнаха тежко натоварена каруца, теглена от муле. От едната страна на пътя имаше пропаст и туманите не можеха да минат безопасно, така че Джебе принуди собственика да освободи мулето, след което хората му избутаха каруцата през ръба. Субодай я гледаше с интерес как пада, докато не се разби на трески върху скалите долу, пръскайки навсякъде жито и платове.

Ужасеният собственик не посмя да протестира и Субодай му хвърли кесия злато за стоицизма, който най-накрая не издържа, когато човекът осъзна, че държи в ръцете си богатство, каквото не бе виждал до този момент.

Самото село бе построено от планински камъни. Къщите и единствената улица бяха от обработени блокове с цвета на скалите и се смесваха с тях като естествени образувания. Зад малката купчинка постройки от зашеметяваща височина падаше тънка струя вода и във въздуха се стелеше мъгла. Кокошки ровеха в прахта, а хората се взираха ужасени в приближаващите монголи, след което свеждаха глави и бързаха да се скрият.

Субодай наблюдаваше с интерес всичко това, макар безпокойството да не го напускаше нито за миг. Воини и каруци се точеха много мили по планинския път и ако се стигнеше до битка, само онези отпред щяха да бъдат в състояние да се сражават. Теренът принуждаваше военачалника да нарушава всяко военно правило, което бе спазвал през годините, и той не можеше да се успокои, докато яздеше по улицата с Чингис.

Изпрати съгледвач да доведе мъжа, чиято сестра живееше тук. С него дойдоха и дузина воини, за да донесат златото и да бутнат каруцата в пропастта. Ако не го бяха сторили, тя щеше да препречи пътя на всички отзад и да раздели войската на две. Положението беше такова, че Субодай не виждаше как да осигури припаси от задната част на колоната. Нямаше широко пространство и върволицата каруци трябваше да остане зад воините. Субодай се измъчваше от разположението и терена. Не понасяше начина, по който планината държеше хората му в една дълга и уязвима колона.