Кости по хълмовете

— Ти ще трябва да отидеш. Кажи да предават чуковете от човек на човек и нека някой командир да извади мантлети от най-близката каруца. — Преносимите дървени барикади щяха да бъдат от полза. Чингис бе настоял да направят десетки такива в Самарканд, за да защити стрелците — решение, което едва сега даваше плодове.

Зачака нетърпеливо мъжът да си пробие път надолу. Каруците с обсадната техника бяха далеч назад и времето минаваше бавно. Воините разговаряха помежду си и чакаха. Само Чингис изглеждаше в добро настроение. Ханът точеше меча си с бруса, който бе извадил от дисагите, и от време на време вдигаше оръжието, за да огледа ръба. Забеляза втренчения поглед на Субодай и се изсмя. Звукът отекна в процепа, а той продължи заниманието си.

Инстинктът накара Субодай да погледне за трети път нагоре. По краищата на синята ивица небе видя черни точки. Челюстта му увисна, изкрещя на онези около него да се снишат и вдигна бронираните си ръце над главата си точно преди да дойде първият удар.

Камъните падаха на вълни и монголите сумтяха и ръмжаха от болка. Носещите щитове ги вдигнаха нагоре, но бяха малко. Конете им нямаха брони и шлемове и търпяха баража, като танцуваха на място и ритаха от страх и болка. Много от тях бяха зашеметени и краката им се подгънаха. Субодай стисна юмруци над главата си, когато видя, че някои са с разбити черепи и нямаше да се изправят. Видя мъже с увиснали счупени ръце въпреки бронята, а камъните продължаваха да валят в затвореното пространство. Можеше само да благодари, че поне бяха малки. Онези, които можеха да счупят гръбнак на човек, или се заклещваха в теснините горе, или се удряха в скалите и се пръскаха на по-малки парчета. Докато отбелязваше това, един такъв камък успя да стигне до тях и улучи главата на коня само на няколко стъпки от него, убивайки го на място. Връхлетя го спомен за първия форт, който беше превзел с Чингис. Защитниците стояха над него и пускаха стрелите си почти отвесно надолу. Бяха оцелели благодарение на дървените прегради, които държаха над главите си. Сърцето му заби болезнено при мисълта, че е забравил за каруците отзад. Те не можеха да минат по тясната пътека и си представи как цялата войска е блокирана и не може да отстъпи, а скалите се сближават една към друга. Хората му се олюляваха под дъжда от камъни и крещяха от болка и безсилие.

— Къде са проклетите мантлети! — изрева Субодай. — Трябват ни мантлети!

Думите му полетяха в теснината, като се отразяваха в отвесните скали. Видя как воините на завоя махат енергично на онези отзад и предават заповедта. Колко назад бяха колите? Зачака, като трепваше от трясъка на камъните, приведен в седлото и с ръце над главата.

Имаше чувството, че цяла вечност слуша крясъците и собственото си дишане, когато някой извика. Рискува да погледне през рамо. Камъните продължаваха да отскачат от бронята му и да го карат да се олюлява. Дори от малките болеше. Въздъхна с облекчение, когато видя тежките дървени щитове да се предават от конник на конник. Но не идваха достатъчно бързо.

Колоната от дървени бариери спря, когато някои от воините ги задържаха над главите си, вместо да ги предадат напред. Субодай им изкрещя яростно. Виждаше, че отзад идват и други. Вече се чуваше как камъните удрят дървото с оглушителна сила. Грабна първия мантлет, който стигна до него. Чингис вече бе в безопасност. Не мислеше, че ханът ще пусне своя и с огромно усилие на волята си предаде щита на онези отпред. Можеха да ги предават само наклонени. Когато мантлетите се обръщаха нагоре, за да защитят хората, те често се заклещваха в стените и почти не беше нужно да се държат.

Отново останал с открита глава, Субодай погледна към Чингис и видя, че спокойствието го е напуснало. Ханът се намръщи към военачалника си и сви рамене, сякаш нищо не се случваше. Повдигна мантлета си, който се беше заклещил, и посегна назад за друг. Камъните се сипеха около него. Един улучи шлема му и главата му се разтресе, но в същия миг пристигна нов мантлет и военачалникът въздъхна с облекчение, когато отново видя хана си в безопасност.

Дъждът от камъни отслабна и накрая спря, оставяйки под тежките прегради очукани и умиращи мъже. Ако не бяха броните, всички щяха да бъдат избити. Субодай не знаеше дали хашишините са видели дървените щитове, или просто са останали без снаряди. Знаеше обаче, че ще преобърне небе и земя, но ще им върне за преживяното чувство на безпомощност.

Чуковете пристигнаха под прикритието на мантлетите, предавани от човек на човек. Някъде отпред загърмяха тежки удари. Беше влудяващо, но Субодай не можеше да види предните редици. Стената, която се опитваха да разбият, беше дълга дванадесет коня и не му оставаше друго освен да чака и да се поти.

Помисли си, че ще се наложи да разфасоват мъртвите коне и да ги пратят на парчета надолу. Почти моментално отхвърли идеята. Трябваше да се махнат възможно най-бързо от скалния комин, а разрязването на конете щеше да отнеме твърде много време, дори и да имаха повече място за действие.