Кости по хълмовете

Вместо това му хрумна, че могат да покрият мъртвите животни и хора с мантлетите и останалите да минат по тях. Щеше да бъде гадна работа, но ако нямаше път напред, беше все едно дали ще разбият желязната врата или не.

Трясъкът от падналата порта се разнесе далеч назад и предизвика нестройни ликуващи викове. Субодай видя как воините в началото се понасят напред, но веднага се чуха викове, когато нещо невидимо ги удари. Присви очи, но светлината бе слаба, а сянката на мантлетите я намаляваше още повече. Точно пред него лежеше един повален кон. Ездачът му бе приклещен към стената от падналото животно. От носа му течеше кръв и той беше блед и неподвижен. Субодай не знаеше дали е жив, но не се поколеба да действа.

Постави мантлета си върху разбитата двойка. Подтикнат от заповедта му, най-близкият воин смушка понито си и го накара да стъпи върху нестабилната платформа.

Тя се наклони и ужасеното пони спря, но Субодай и ездачът му викнаха. Воинът го заудря с ножницата си, докато животното най-сетне се хвърли напред, като цвилеше уплашено. Субодай се намръщи и го последва, като се мъчеше да не чува хрущенето на счупени кости отдолу. Човекът под мантлета вече със сигурност беше мъртъв.

Конят му едва не препусна, когато видя празния път напред. Отчаяно дръпна поводите — онова, което бе накарало хората му да замлъкнат, все още дебнеше някъде там. Само един воин яздеше пред него и мъжът препускаше лудо, надал боен вик и размахващ меча си.

Субодай мина през разбитата порта и слънчевата светлина едва не го ослепи. Зад стената зърна разширение на пътя. Конят му тичаше към него, мъчейки се да избяга от страха и вонята на кръв в прохода. Субодай грубо дръпна поводите и го завъртя наляво, когато покрай него профучаха стрели. Другият воин бе продължил направо и беше улучен в гърдите. Субодай го видя как залита, но бронята му издържа и той успя да убие един стрелец, преди следващата стрела да се забие под брадичката му, изстреляна почти от упор.

Военачалникът се мъчеше да си поеме дъх и примигваше, докато още войни излязоха от цепнатината и го наобиколиха. Онези със счупени ръце и ключици не можеха да използват оръжията си, но се втурнаха към стрелците, за да разчистят прохода след тях.

Стрелците срещу тях бяха облечени в бели роби, разгърдени от опъването на лъковете. Субодай видя знака на спокойствието и яростта пламна в гърдите му. Пришпори коня си към гъстите редици. Нямаше място за бягане и маневриране. Воините му или щяха да пробият редицата, или да умират по двама и по трима.

Помогна им това, че конете бяха обезумели от ужас и препускаха с все сили. Монголските воини не се и опитаха да ги спрат. Понито на Субодай полетя право към един стрелец, докато той поставяше нова стрела в тетивата. Изстрелът профуча покрай военачалника и той замахна с меча си, а конят му събори следващия на земята. Озъби се в свирепо удоволствие, когато хората му започнаха да съсичат редиците. От гърдите на всеки стърчаха стрели, но бронята беше добра, а стрелците — лоши. Хашишините не бяха воини въпреки целия страх, който предизвикваха. Не бяха обучавани всеки ден от момента, в който се научаваха да ходят. Не можеха да потиснат страха и болката, за да нанесат един последен удар. Воините на хана можеха и го правеха.

Проходът отпред се разширяваше и вече пет коня можеха да препускат в редица. Около стотина стрелци стояха по скалите, изсечени като стъпала. Не можеха да спрат втурналия се към тях поток. Залповете им поваляха първите редици, но Субодай видя, че всеки от враговете стреля самичък. Замахна към поредния, отваряйки дълбока рана в хълбока му, докато профучаваше покрай него. Конят му залиташе, а две стрели се бяха забили дълбоко в гърдите му. Единствено паниката го караше да продължава напред, но Субодай беше готов, щом силите на животното свършиха и то рухна тежко. Скочи с лекота на земята и едва не се блъсна в един арабин. Завъртя се безумно, вдигнал меча си на нивото на шията. Мъжът умря, а следващият бе сварен беззащитен между два изстрела. Субодай направи две резки крачки напред и заби острието в голите гърди на нивото на татуировката. Един от воините, които успяха да пристигнат на кон, изрита третия, докато Субодай се приготвяше да блокира удара му, и го събори по гръб. Субодай вдигна очи да му благодари и видя Чингис, окървавен и ликуващ.

Стрелците можеха да откраднат победата и от още по-многоброен противник, но ако той нямаше броня. Скалният комин беше най-добрата защита, която бе виждал някога, и Субодай много добре разбираше защо хашишините бяха останали да се бият там. Несъмнено можеха да задържат позицията срещу всеки неприятел. Избърса уста — усещаше нещо противно и лепкаво. Когато отдръпна ръка, тя бе покрита с кръв и Субодай се изплю на земята.