Кости по хълмовете

Зад двора имаше колонада, която поддържаше основната сграда. Чингис намери врата, но тя беше изцяло дървена и хората с чуковете я направиха на трески само с няколко удара. Никой не ги чакаше от другата страна, макар че Субодай затаи дъх, когато Чингис влезе в сенките, сякаш се разхождаше между собствените си гери. Ханът изглеждаше твърдо решен да се изправи лице в лице срещу страха си и Субодай си даваше сметка, че е по-добре да не се опитва да го задържи, докато претърсят твърдината.

Домът на хашишините представляваше лабиринт от стаи и коридори. Субодай мина през зали с оръжия и железни тежести по стените и през открити пространства с подредени в стойки лъкове; имаше дори неработещ фонтан, в чийто басейн все още плуваха златни рибки. Откриха единични стаи с легла, застлани с фини завивки, както и общи спални с груби дървени нарове покрай стените. Това беше странно място и Субодай имаше чувството, че е току-що напуснато и че всеки момент обитателите му ще се върнат и ще изпълнят помещенията и коридорите с шум и живот. Чуваше воините да си подвикват зад него с приглушени гласове. Все повече и повече се изсипваха в крепостта и се оглеждаха за всичко ценно, което можеше да се отмъкне. До един прозорец с решетки Субодай и Чингис откриха съборена чаша, в която виното още не беше засъхнало. Чингис продължи нататък, оглеждайки всичко, но без да спира нито за миг.

В края на един коридор с копринени знамена по стените им се изпречи друга тежка врата. Субодай извика хората с чуковете, но когато вдигна желязното резе, то се отмести с лекота, вратата се отвори и разкри стълбище. Чингис почти не забави крачка и Субодай се втурна напред и се изкачи колкото се може по-бързо с готов за действие меч. Въздухът бе натежал от странни миризми, но дори той не бе подготвен за онова, което видя. Закова се на място.

Градината се намираше в задната част на крепостта с изглед към планината, която се простираше до синята далечина. Навсякъде имаше цветя, но те не можеха да скрият миризмата на смърт. Видя една чудно красива жена да лежи край леха сини цветя. Устните й бяха потъмнели от червеното вино, петна от него се виждаха по бузата и гърлото й. Субодай побутна тялото с крак, забравяйки за момент, че Чингис е непосредствено зад него.

Ханът не я погледна, докато минаваше покрай нея. Закрачи навътре по безупречно поддържаните пътеки, сякаш мъртвите не съществуваха. Наоколо лежаха телата и на други жени, всички прекрасни и носещи съвсем оскъдно облекло, което не прикриваше съвършените им тела. Гледката беше противна дори за свикналия със смъртта и на Субодай му се наложи да вдигне глава, мъчейки се да поеме глътка чист въздух. Чингис сякаш не забелязваше нищо. Погледът му бе прикован в планините в далечината с техните заснежени и чисти върхове.

Отначало Субодай не забеляза седящия на дървената пейка мъж. Облечената в роба фигура бе тъй неподвижна, че можеше да мине за поредната украса от необичайната обстановка. Чингис почти беше стигнал до нея, когато Субодай трепна и извика предупредително.

Ханът спря и вдигна меча да удари. Не видя нищо заплашително в човека и свали оръжието, докато Субодай го настигне.

— Защо не избяга? — попита Чингис. Зададе въпроса на дзински и мъжът вдигна глава и се усмихна уморено, преди да отговори на същия език.

— Това е моят дом, Темуджин.

Чингис се вцепени, когато чу детското си име от непознат. Мечът инстинктивно трепна в ръката му, но мъжът на пейката бавно вдигна празните си ръце, след което ги остави да паднат в скута му.

— Знаеш, че ще го разруша — рече Чингис. — Ще бутна камъните до последния в пропастта и никой няма да си спомня, че някога в тази планина е имало крепост.

Старецът сви рамене.

— Разбира се, че ще го направиш. Разрушението е единственото, което знаеш.

Субодай стоеше съвсем наблизо, надвиснал над мъжа на пейката и готов да го убие при първото рязко движение. Седящият не изглеждаше заплашително, но очите под гъстите вежди бяха тъмни и раменете му изглеждаха масивни въпреки бръчките на старостта по лицето. С периферното си зрение Субодай видя Чингис да прибира меча в ножницата си и когато ханът седна на пейката, изпъшка с облекчение.

— И въпреки това съм изненадан, че не си избягал — рече Чингис.

Стареца се засмя.

— Когато посветиш живота си на това да построиш нещо, може би ще разбереш. Не зная. — В гласа му се долови горчивина, когато продължи. — Не, няма да разбереш. Дори и тогава.

Чингис се усмихна, след което избухна в тъй бурен смях, че му се наложи да избърше сълзите от очите си. Стареца го гледаше и лицето му се изкриви в маска на омраза.

— Ох, добре ми дойде — рече Чингис. — Имах нужда да седна в градина насред мъртви жени и един хашишин да ми казва, че не съм построил нищо през живота си.

Отново се разсмя и дори Субодай се усмихна, макар че продължаваше да бъде нащрек.

Планинския старец искаше да излее презрението си към хана, преди да умре с непокътната чест. Пламна, когато онзи се изсмя в лицето му, и хладното му чувство за превъзходство се изпари.