Кости по хълмовете

— Ще получиш всички тези неща. В замяна искам единствено да ми позволиш да тръгна с теб, когато потеглиш на север.

Джелауддин претегли с поглед младия мъж. И в него гореше онова пламъче, което поддържаше войската му отвън. Младежите горяха, независимо дали са богати или бедни, благословени или проклети в живота си. Искаха да бъдат поведени. Това беше огромната тайна, която бе открил — че подходящите думи могат да запалят в тях жар, която никога да не се угаси. Стоплени от нея, те щяха да се обърнат срещу племената и дори срещу семействата си, за да го последват. Беше виждал бащи да оставят плачещите си жени и деца, без да се обръщат назад. Ако баща му бе успял да намери подходящите думи, Джелауддин беше сигурен, че щеше да поведе войските си до края на света.

Затвори за миг очи. Беше изтощен от дългия преход през планините и дори гледката на река Инд, която хранеше цял континент, не бе успяла да прогони умората. Отначало ходеше, защото нямаше кон. След това продължи да го прави, защото това впечатляваше хората му. Но въпреки това милите и хълмовете го бяха изсмукали и той се изкушаваше да помоли поне за една нощ в прохладно легло, преди да прати братята си да уредят храната за войската и да поеме обратно по пътя. Сдържа се, тъй като това щеше да го принизи в очите на принца. Младият мъж не се чувстваше равен на него, въпреки че Джелауддин бе облечен в дрипи, на които и просяк би се присмял. Вместо тях Наваз виждаше вярата му и беше смирен пред нея.

Джелауддин рязко дойде на себе си. Осъзна, че дълго време не е казал нищо, а само се бе олюлявал мълчаливо на едно място.

— Баща ти няма ли да възрази, Наваз? — най-сетне рече той. — Чух, че не следва великата вяра.

Лицето на принца се сви с неприязън.

— Не я разбира със своите хиляди светилища и глупави храмове. Забрани ми да тръгна с теб, но той няма власт над мен! Тези земи са мои и ти давам цялото им богатство. Хората ми са се заклели единствено в мен и баща ми не може да ми ги отнеме. Позволи ми да те наричам господар и да вървя редом с теб по пътя.

Джелауддин се усмихна уморено, усещайки как ентусиазмът на младия мъж донякъде облекчава болката в костите му.

— Добре тогава, Наваз. Ще поведеш хората си на свещена война и ще отблъснеш неверниците. Ще бъдеш до дясната ми ръка и двамата ще възтържествуваме.

Трета част

32.

Чингис се усмихна при вида на внука си Монгке, който шляпаше на ръба на езерото. Съгледвачите му бяха намерили водоема на няколкостотин мили североизточно от Самарканд и той бе преместил герите и семействата там, докато войската му се разпореждаше със земята и градовете на Хорезъм. Керваните отново се движеха от Рус до Дзин, но вече бяха посрещани от монголски служители, обучени от Темуге, и следвани от воини. Те отнемаха част от стоката на всеки търговец, но пък за сметка на това ги охраняваха. Думата на хана закриляше пътищата на хиляда и повече мили във всички посоки от Самарканд.

Езерото и равнината бяха оградени от планини, но те се намираха достатъчно далеч, за да не се чувства затворен. Знаеше, че воините му стоят на пост на всеки връх, но не можеше да ги види. Изпитваше някакво утешение при мисълта, че планините ще си останат на мястото и когато всички живи сега станат на прах.

Угедай се справяше добре в новата си роля на наследник. Чингис го беше изпратил с туманите, за да опознае до най-малкия детайл хората, които някой ден щеше да поведе. Това беше нещо нормално, но Чингис го пращаше и при Темуге, който го учеше как да държи войската нахранена и облечена. Угедай попиваше всяко умение, което можеха да му предадат племената, наред с езиците и дори писането. Наследникът никога не можеше да бъде видян без група наставници зад него, но това сякаш му се отразяваше великолепно.

Чингис се протегна. Чувстваше покой. Звуците на войната бяха далеч от това място и той се наслаждаваше на плача и смеха на момчетата, които се припичаха на слънце и се учеха да плуват като риби. Някои дори се гмуркаха и скачаха от скалите сред порой от пръски. Майките им викаха и се взираха неспокойно в дълбините, но те винаги се показваха на повърхността, като пуфтяха и се смееха на онези, които се тревожеха за тях.

Усети нечия малка ръка да го дърпа за гамашите и се наведе да люшне Кублай във въздуха. Момчето беше едва тригодишно, но още когато бе само на няколко месеца, грейваше всеки път щом видеше дядо си. Чингис също го харесваше много.

С рязко движение ханът качи внука на раменете си и тръгна към водата. Трепваше леко, когато Кублай стискаше прекалено силно косата му.

— Няма да позволя да паднеш, човече — рече Чингис. Монгке забеляза рядката наслада и също протегна ръце да бъде вдигнат. Чингис поклати глава. — След малко. Дотогава Кублай ще язди.

— Искам разказ! — викна Кублай над главата му.