Кости по хълмовете

Погледна покрай брега към скупчените гери, покриващи цели мили земя около езерото. Мястото беше хубаво, но пашата — много оскъдна, и се налагаше всеки ден да колят козите и овцете, които ги изхранваха. Време бе да потеглят отново и мисълта за това го изпълни със задоволство. Хората му не бяха създадени да стоят на едно място и само с един изглед, когато светът се простираше около тях и им предлагаше да видят безброй странни неща. Протегна се и кокалите му изпукаха неприятно. Видя друг конник да излиза от герите и въздъхна. Макар очите му вече да не бяха така зорки както навремето, позна брат си Хаджиун по язденето.

Изчака го, като се наслаждаваше на ветреца откъм водата и яркото слънце. Не се обърна, когато Хаджиун извика поздрав към Сорхатани и момчетата.

— Значи си чул? — рече Чингис.

Хаджиун застана до него и също се загледа над светлата вода.

— Съгледвачите ли? Аз ги пратих да те намерят, братко. Открили са Джучи, но не затова съм тук.

Чингис се обърна и вдигна вежди, когато видя сериозното изражение на брат си.

— Нима? Мислех си, че ще преливаш от идеи какво да правя със сина си предател.

Хаджиун изсумтя.

— Нищо казано от мен няма да промени решението ти, Чингис. Ти си ханът и може би трябва с него да дадеш пример на останалите. Не зная. Ти трябва да решиш. Имам друга новина.

Чингис изучаваше брат си. Някога гладкото лице вече имаше бръчки около устата и очите. Възрастта му личеше най-много когато се усмихваше, но това ставаше все по-рядко и по-рядко, откакто дойдоха в земите на арабите. Чингис нямаше огледала като онези на дзинците, но предполагаше, че собственото му лице е също така състарено, ако не и повече.

— Е, слушам те, братко.

— Знаеш за онази войска на юг, нали? От известно време хората ми я държат под око.

Чингис сви рамене.

— Субодай и Чагатай също са пратили свои хора. Знаем за онази сбирщина селяни повече от самите тях.

— Не са селяни, Чингис. Или ако са, то имат брони и оръжия на войници. Последните доклади са за шейсет хиляди души, ако съгледвачите ми са се научили да броят до толкова големи числа.

— И трябва да се страхувам от някакви си шейсет хиляди? Значи стават все повече. Следим ги от година и повече. Крещят, припяват и размахват саби. Нима най-сетне са тръгнали към нас?

Чингис почувства как някаква студена ръка стяга стомаха му въпреки приповдигнатия тон. Беше чул за събиращата се армия и почитания им водач година след като се бе върнал от твърдината на хашишините. Военачалниците му бяха готови за атака, но сезоните отминаваха, а никаква войска не пое срещу тях. Понякога му се струваше, че само тяхната заплаха го задържа в тази страна, където жегата и мухите го тормозеха всеки ден.

— Хората ми заловиха трима от тях — прекъсна мислите му Хаджиун. — Подивяха, братко, едва ли не пяна им излезе на устата, когато разбраха кои сме.

— Накара ли ги да говорят? — попита Чингис.

— Не успяхме. Точно това ме изненада. Продължаваха да сипят заплахи към нас и умряха зле. Само последният ми даде нещо и то бе името на човека, който ги води.

— Какво ме интересуват някакви имена? — не разбра Чингис.

— Точно това ти е известно — Джелауддин, чийто баща беше шах на Хорезъм.

Чингис остана абсолютно неподвижен, докато премисляше чутото.

— Добре се е справил. Баща му би се гордял с него, Хаджиун. Шейсет хиляди? Поне вече със сигурност знаем, че ще дойде на север да вземе главата ми. Вече няма да има приказки за прочистване на Индия, след като знаем, че е Джелауддин.

— Не могат да направят и една крачка, без да науча, братко.

— Ако ги чакаме — замислено рече Чингис. — Ще ми се да сложа край на виковете им с туманите.

Хаджиун трепна. Знаеше, че ако иска да насочва Чингис, трябва да го прави неусетно.

— Армията на шаха беше далеч по-голяма, но тогава нямахме избор. Твоят и моят тумани са се доказали. С Младите вълци на Субодай и Мечите кожи на Джебе стават още двайсет хиляди. Чагатай, Хазар и Джелме — още трийсет хиляди. Седем тумана опитни воини. Угедай почти не е вкусил кръв. Не бих искал да хвърля хората му срещу подобен враг.

— Дадох му добри командири, Хаджиун. Те няма да ме разочароват.

Замисли се за герите покрай брега. Семействата раждаха хиляди деца всяка година, но много от тях отиваха в туманите на мястото на убитите и ранените. Трудно бе да създаде нов туман за Угедай, но наследникът му трябваше да се научи да командва, а останалите военачалници бяха заминали за цяла година. Не спомена плановете си да образува девети туман за Толуй. Жената на най-малкия му син повдигна въпроса само преди няколко месеца. Чингис хвърли поглед към мястото, където тя си играеше с Кублай и Монгке и ги мяташе един след друг във водата, а те пищяха радостно.

— Намери добър заместник-командир за Угедай, Хаджиун. Някой, който може да му попречи да направи някоя глупост, докато се учи.

— Но все пак, осем тумана срещу почти толкова многоброен противник? — отвърна Хаджиун. — Можем да изгубим много добри бойци.

Поколеба се и Чингис се обърна към него.

— Досега числата не са те притеснявали, братко. Изплюй камъчето.

Хаджиун пое дълбоко дъх.