Кости по хълмовете

— Трябваше ми повече от година да го открия, Субодай. Ако е видял съгледвачите ми, сигурно вече си е заминал. Можеш да проследиш следата му, но ще успееш ли да я намериш след още година? Сега е времето да се действа тихо и спокойно. Ти си мой военачалник, но ще започна тази война без теб, ако дойдат. Присъедини се към мен, когато се върнеш, или върни знаците на поста, които ти дадох!

Гневът му накрая изби и Субодай едва не трепна от него. Доводите на хана бяха слаби. И двамата го знаеха. Чингис бе обсебен от желанието си да накаже Джучи. Това беше шепнещата зад думите му истина. Ханът не можеше да бъде убеден с разум, щом сърцето му бе пълно с горчивина. Победен, Субодай сведе глава.

— Добре тогава — рече той. — Ще препусна бързо и надалеч, господарю. Ако принцът доведе войската си от юг, оглеждай се към хълмовете за мен.

33.

Монголският съгледвач усети нещо. Беше следил двамата мъже в планината цели три дни, като стоеше далеч зад тях. Бяха го отвели дълбоко в лабиринта каньони и високи хребети около долината Панджшир и афганското градче Парван с неговата стара крепост. Страната беше сурова, но съгледвачът бе опитен и познаваше всяка гънка на терена. Свечеряваше се и той вече не можеше да върви по следите им, затова потърси скривалище за през нощта. Чувстваше се неспокоен, че ги е изгубил. Нещо в тях бе събудило любопитството му още щом ги видя. Отдалеч приличаха на хора от афганските племена от възвишенията, с увити лица, за да се предпазят от слънцето и вятъра. Въпреки това в тях имаше нещо странно и това привлече вниманието му. В каньона изпита сърбеж, сякаш някой го наблюдаваше. Може би бяха устроили засада? Нищо чудно. Местните племена познаваха района по-добре и от него. Ако искаха, можеха да се движат като призраци, и на съгледвача му се прииска да се върне назад и да намери следата на другия ден. Поколеба се, докато стоеше абсолютно неподвижно и се ослушваше да чуе нещо през стоновете на вятъра между хълмовете.

Чу избръмчаването на тетивата, но не бе достатъчно бърз да се хвърли на земята. Стрелата го улучи в гърдите, където нямаше броня. Съгледвачът изсумтя и се килна назад в седлото. Ръцете му държаха дървения рог между краката му и го задържаха изправен, а конят му изцвили тревожно. Пое дъх, изплю кървава храчка и дръпна поводите. Очите му се бяха насълзили от болка и той беше сляп, докато обръщаше кобилата с надеждата, че тя ще намери пътя.

От сумрака изсвистя втора стрела и го улучи в гърба, разкъсвайки сърцето му. Съгледвачът полетя напред от удара и се плъзна през шията на кобилата. Тя щеше да побегне, но към нея изтичаха мъже и я задържаха.

— Мъртъв е — каза стрелецът на спътника си.

Джелауддин постави ръка на рамото му.

— Добра работа на такава слаба светлина.

Стрелецът сви рамене, свали тетивата от лъка, нави я и я прибра в торбичката на кръста си. Знаеше, че е добър, може би най-добрият, с когото можеше да се похвали принцът на Пешавар. Господарят му се бе предоставил в служба на Джелауддин, но лоялността на стрелеца беше единствено към принца, а не към този дрипав светец. Въпреки това Джелауддин явно познаваше врага. Беше успял да предскаже действията на съгледвача и да го изкуси точно колкото да си получи стрелата.

Джелауддин сякаш усети посоката на мислите му въпреки сумрака в каньона.

— Затвори очите им и монголите престават да бъдат и наполовина толкова опасни — меко рече той. — Бог насочи стрелата ти, приятелю.

Стрелецът сведе почтително глава, макар че бе майстор и се гордееше с уменията си.

— Ще успеем ли да освободим крепостта в Парван, господарю? Имам един стар приятел, който живее в града. Иска ми се да мисля, че ще го измъкнем жив.

Джелауддин се усмихна в тъмното.

— Никога не се съмнявай, приятелю. До сутринта монголите ще бъдат слепи, а съгледвачите им — мъртви. Ще излезем от хълмовете и ще се стоварим върху тях като лавина.

Утрото настъпи и слънчевите лъчи осветиха прашните земи около Парван и крепостта в края на града. Четири монголски мингхана се бяха разположили около високата кула на замъка — остатък от времето, когато районът бил опустошаван от грабителски набези от хълмовете. В такива случаи жителите на градчето изоставяли имуществото си и бягали зад стените, за да намерят убежище.

Монголските воини бяха обсадили крепостта от всички страни и знаеха, че водата вътре е оскъдна. През долината минаваше дълбока река и те можеха спокойно да поят конете си, докато онези вътре усещаха единствено прахта в гърлата си. Някои монголи бродеха из изоставеното градче. Други бяха построили мост над реката, за да могат да ловуват по залесените склонове от другата страна. Не бързаха. Крепостта щеше да падне, а поредното селище — да приеме новия си управник или да бъде напълно унищожено. Командирите се мотаеха и гледаха как лъчите на слънцето разтеглят сенките по земята. Не им трябваше нито градчето, нито каквото и да било в него, но то се намираше по пътя на запад, а Чингис бе наредил пътят да се разчисти.