Кости по хълмовете

Джелауддин видя как някои от монголите скачат от конете си и се втурват с брадви към въжетата и гредите, без да обръщат внимание на връхлитащия противник. Може би стотина от конниците му бяха прекосили реката и с ужасна яснота Джелауддин разбра, че монголите са решили да разделят силите му на две и да оставят онези при крепостта безпомощни, докато разкъсат като побеснели кучета другите. Хладнокръвното им мислене обузда лудостта му и той дръпна поводите. Можеше да заповяда да убият онези, които се мъчеха да разрушат подпорите на моста. Така щеше да избие монголите до последния човек, но ако мостът паднеше, мнозина от хората му щяха да загинат. Реши, че е направил достатъчно. Беше наранил и окървавил враг, който досега не бе познавал поражение. Вдигна рога, който висеше завързан на кръста му. Някога той беше принадлежал на монголски съгледвач, но хората му бяха готови за резкия сигнал.

Онези, които още не бяха стигнали моста, отстъпиха назад и се построиха в блестящи редици, като вече надаваха победни викове. Другите се отдалечиха от врага и започнаха да се оттеглят по моста. Джелауддин гледаше с гордост как следват безпрекословно заповедите му и вдигат щитове, за да посрещнат летящите към тях стрели.

Мостът рухна в реката, вдигайки висок фонтан пръски. Около петдесет души все още се намираха от другата страна и Джелауддин отиде до ръба и погледна надолу към водите. Беше прекалено дълбоко. Може би в друг ден хората му можеха да преплуват с конете, но не и когато вражеските стрелци бяха готови да ги пронижат веднага щом се спуснат надолу по брега. Джелауддин вдигна сабята си за поздрав към онези, които го гледаха от другата страна на реката, към врагове и приятели.

Хората му отвърнаха на жеста и обърнаха конете си, за да се хвърлят в последна атака срещу монголите. Бяха съсечени, но загинаха без страх, отнасяйки със себе си колкото може повече неприятели.

Противниковите сили стояха една срещу друга от двете страни на бурната река, задъхани и окървавени. Джелауддин едва ли би могъл да опише екстаза на този момент. Видя монголския командир да подкарва коня си към брега на реката и известно време двамата се взираха един в друг. Монголът сви рамене към следата от мъртъвци, която водеше към крепостта в далечината. После вдигна меча си, повтаряйки жеста на уважение, след което обърна коня и се отдалечи. Чингис щеше да научи и не беше нужно подчиненият му да изрича заплахи от негово име.

— Във всеки град се говори, Чингис — горчиво рече Хаджиун. — Досега вярваха, че сме непобедими. Това е пукнатина в тази вяра, братко. Ако я оставим без отговор дори и за един сезон, те ще стават по-уверени и Джелауддин ще събере още повече хора под знамената си.

— Един успешен набег не прави от човека военачалник, Хаджиун. Ще изчакам завръщането на Субодай. — Чингис посочи раздразнено към откритата равнина, която бе открил на осемдесет мили южно от езерото, в което се научиха да плуват Кублай и Монгке. Народът не можеше да се задържа дълго време на едно място. В арабските земи богата паша се намираше трудно, но светът беше голям и Чингис вече бе избрал две други места, където да се премести след един месец. Такъв беше начинът им на живот и в нужния момент той вземаше решенията бързо, почти без да се замисля. Думите на Хаджиун го раздразниха и прекъснаха мислите му за Джучи и Субодай. Вярно беше, че войската на Джелауддин бе убила повече от хиляда от хората му и това бе развълнувало арабските градове. Първият данък от афганския град Херат не беше пристигнал и Чингис се питаше дали се е забавил, или са решили да изчакат и да видят какво ще стане.

Хаджиун помълча, но Чингис не каза нищо и той отново отвори уста:

— Изгубените хора са от моя туман, Чингис — рече твърдо. — Нека поне да препусна натам и да изнервя онова копеле. Щом няма да ми дадеш армия, позволи ми да нападам редиците му, да удрям и да изчезвам в нощта, както сме правили и преди.

— Не бива да се боиш от тези селяни, братко. Аз ще се разправя с тях, когато разбера, че Субодай е намерил Джучи.

Хаджиун премълча и не зададе въпросите, които напираха в него. Чингис не му беше казал какво е заповядал на Субодай и той нямаше да го моли за това, колкото и да му се искаше. Все още му бе трудно да повярва, че Джучи е отвел хората си и се е опитал да избяга. Духовете знаеха, че е бил провокиран, и понякога Хаджиун проклинаше слепотата на бащата, която бе довела до това, но пък предателството беше зашеметило всички. Никой никога не се бе обръщал срещу онзи, който бе създал народа. Чингис беше почитан въпреки всичките му недостатъци и Хаджиун почти не можеше да си представи каква сила на волята е имал Джучи, за да се откъсне от всичко познато. Видя как Чингис стиска упорито зъби, явно прочел неговите мисли.