Кости по хълмовете

— Тук построи империя, вместо да оставиш само развалини, Чингис. Постави Арслан в Самарканд и Чен Юй в Мерв. Те управляват от твое име точно както са управлявали кралете и шаховете преди тях. Но въпреки това те са нашественици и винаги ще има такива, които ще искат да ги прогонят. Достатъчно е да покажем и най-малък признак на слабост пред арабите, за да се сдобием с бунтовници във всяко селище, което сме превзели. — Въздъхна. — Твърде съм стар, за да повтарям всичко отново, братко.

Чингис бавно примигна и Хаджиун не можеше да прецени дали наистина го слушаше или не. Ханът изглеждаше абсолютно обсебен от обърналия се срещу него син, може би защото никой друг не беше постъпвал така. Всеки ден оглеждаше хоризонта за някакъв знак от Субодай. Хаджиун знаеше, че още е много рано. Дори да бе препускал като съгледвачите, Субодай още не бе стигнал северните земи, където се беше скрил Джучи. Отново му се прииска да научи какво е било наредено на военачалника. Подозираше, че знае, и съжаляваше, че точно на него се е паднала тази омразна задача. Много добре знаеше, че Субодай мисли за Джучи едва ли не като за свой син. Това беше типично за Чингис — да изпробва верността на хората си до краен предел. Брат му винаги е бил безмилостен към тях, както и към самия себе си.

Приготви се да опита още веднъж. Отчаяно искаше Чингис да го разбере. Преглътна мъчително при мисълта, че сега Субодай можеше да му е от полза. Брат му се вслушваше най-много в неговите думи, но военачалника го нямаше тук, докато всичко, което бяха изградили, се пропукваше.

— Контрирали са крилата, Чингис, не са им позволили да се разгърнат. Имат много добри щитове и бронирани коне, които издържат на стрелите ни. Не се боя от броя им, братко, а от начина, по който го използва Джелауддин. Ако ти не дойдеш, нека аз да ги прогоня. Няма да изненадат моя туман със същата тактика. Ние ще контрираме тях и това ще бъде послание за всеки, който си въобразява, че можем да бъдем победени.

Чингис отвори уста и засмука един от кътниците си.

— Прави каквото искаш, Хаджиун — рече той. Беше решил, че е по-добре да даде на брат си пълна свобода на действие. — Вземи три тумана, своя и два други. Не тези на Угедай или Толуй. Техните бойци са още с жълто около устата.

— Тогава Джелме и Хазар — бързо рече Хаджиун.

Чингис кимна, все още загледан на север и мислещ за Субодай.

— Бързи схватки, Хаджиун, нали разбираш? Ако са толкова страховити, колкото се разправя, не искам да изгубиш хората си в планините. Пусни им кръвта, както сме го правели и преди, както направи при Йенкин и срещу шаха. Аз ще дойда със Субодай.

Хаджиун сведе глава, залян от вълна на облекчение.

— Добре, братко — рече той, понечи да си тръгне, но спря. — Субодай няма да се провали. Навремето си мислех, че си луд да го издигаш, но по-добър от него не съм виждал.

Чингис изсумтя.

— Проблемът, Хаджиун, е че не знам дали искам да успее, или да се провали.

Видя, че Хаджиун отваря уста да попита какво означава това, и махна раздразнено с ръка.

— Върви, братко. Научи пустинните плъхове повече да не застават на пътя ми.

34.

Застанал между два скални стълба, Хаджиун гледаше надолу към долината Панджшир с шатрите и конете на противниковата армия. Късната сутрин вече беше гореща и той се потеше. Почеса разсеяно подмишницата си, където имаше цирей, който трябваше да се изреже. С Джелме и Хазар бяха препускали със скоростта на съгледвачи и бяха докарали конете си до полусмърт, за да отмъстят бързо за поражението при Парван.

Джелауддин знаеше, че монголите са дошли. Хаджиун виждаше облечени в роби фигури да ги наблюдават от всеки връх. Хората сигурно бяха лазили по скалите, за да се доберат до позициите си. Един от тях бе високо над главата му, където стрелите не можеха да го достигнат. Хаджиун не можеше да ги свали оттам и се чувстваше неудобно под мълчаливите им погледи. Всички наблюдатели се бяха обърнали към него, някои сигнализираха на армията в долината с флагчета. Джелауддин беше информиран за всичко.

Долу също се виждаха признаците на контролиращ ум, който най-сетне си беше взел поука от своя враг. Арабският лагер се намираше на три мили от другата страна на реката и градчето, на открита равнина, зад която се издигаха зъбери като остриета. Разположението не позволяваше устройването на засада или обкръжаване. Не разчитаха на стени, макар Хаджиун да виждаше каменни блокове и дървени прегради пред вражеския лагер, разположени така, че да осуетят всякаква пряка атака. Правоъгълници от шатри трептяха на сутрешния ветрец, а флаговете от върховете събираха хората в гъсти редици. Показваха самоувереността си на това място и предизвикваха монголите да се нахвърлят срещу тях.

— Трябва да пресечем реката — каза Джелме, който стоеше до него. — Сега знаем къде са и можем да потърсим брод.