Кости по хълмовете

Хаджиун усети, че мехурът му е пълен. При дълъг преход щеше просто да остави жълтата течност да се стече по хълбока на коня, но врагът беше съвсем наблизо и той се намръщи и го задържа — не искаше хората му да си помислят, че го изпразва от страх.

Когато до вражеските редици остана една миля разстояние, Хазар и Джелме се върнаха на позициите си пред своите тумани. Бяха се съвещавали с Хаджиун по пътя от брода и двамата знаеха какво трябва да правят. Поне Хаджиун знаеше, че подчинените му командири са сигурни хора. Вдигна ръка и тридесетте хиляди воини преминаха в тръс. Първата редица на Джелауддин вдигна саби и щитове. Тежките остриета почиваха на раменете на войниците и отразяваха лъчите на слънцето.

Хаджиун се взираше към каменните блокове, пръснати по открития терен. Не знаеше дали Джелауддин не е изкопал ями пред хората си и се мъчеше да познае къде би могъл да ги разположи. Дали е оставил центъра отворен и ги е концентрирал само по фланговете? Влудяваше го мисълта, че Джелауддин познава тактиката им. Със сигурност щеше да очаква разгръщането на крилата, а това означаваше, че Хаджиун трябва да насочи туманите в центъра. Това щеше да остави собствените им флангове уязвими и подмишниците му станаха студени от стичащата се пот. Военачалниците знаеха плана му, но бяха готови на всичко и той можеше да променя заповедите до последния момент преди да ударят врага.

Джелауддин беше виждал как се сражава Чингис, каза си Хаджиун. А това означаваше, че пред единия или двата фланга ще има капани. Беше съвсем сигурен в това, когато до врага оставаше половин миля. Принцът си въобразяваше, че е в безопасност на позиция, където не може да се маневрира. Хаджиун реши да му покаже грешката.

— Надясно! — изрева той, вдигна ръка и я завъртя в кръг. Съгледвачите до него вдигнаха червени знамена от дясната си страна и туманите реагираха. Щяха да атакуват само десния фланг с цялата си сила. Нека останалата войска на Джелауддин да стои безсилно зад своите скали и шипове.

Бяха нужни години практика, за да се научат да се придвижват в такова множество, без да развалят редиците. Монголите се справяха, сякаш това бе нищо за тях и туманите се прегрупираха в нов строй далеч срещу фланга на врага. Ускориха ход, следвайки темпото на Хаджиун, и опънаха лъкове. Вдигнаха толкова голяма пушилка, че тя хвърли сянка през долината. Слънцето беше зад тях и те яздеха към летящия насреща им сумрак.

Хаджиун видя как враговете размахват гневно саби, докато препускаше покрай първите купчини камъни. Ако беше на мястото на Джелауддин, вече щеше да е повел хората си напред да притиснат туманите като затваряща се врата. Те обаче стояха на място, както им бе заповядано.

На четиристотин крачки Хаджиун измерваше на глас разстоянието, което се стопяваше с ужасяваща бързина. Яздеше в петата редица — трябваше да остане жив, за да ръководи сражението. Сърцето му биеше бясно и устата му бе суха. Насили се да диша през носа и подсмърчаше с всяко поемане на дъх. И трите тумана летяха срещу врага. Бяха се разгърнали така широко, че щяха да ударят почти до линията на възвишенията.

Първите редици се натъкнаха на траншеи, покрити с тръстика и мека пръст. Препускащите в пълен галоп коне се сгромолясаха тежко на земята, запращайки ездачите си във въздуха. Краката на някои се бяха заплели в стремената и краката им излязоха от ставите или се изкълчиха от рязкото спиране. Армията на Джелауддин изрева, но монголите се окопитиха бързо. Бяха паднали над сто души, но останалите живи се свиха на кълбо и използваха конете си като прикритие, когато задните редици ги запрескачаха. Още неколцина паднаха поради неправилно прецененото разстояние до падналите коне, но линията почти не забави ход. Никоя друга войска не би пуснала залп в ивицата земя между траншеите и врага. Монголите пускаха стрели като рояци мухи към враговете и ги събаряха на земята. Когато стигнаха редицата саби, някои воини захвърлиха лъковете си, но повечето намериха време да ги закрепят за седлото, докато изтегляха мечове с другата ръка. Не мислеха за мъртъвците при траншеите отзад, а искаха единствено да отмъстят за тях.

Ревящата линия удари войниците на Джелауддин почти на пълна скорост и тежестта и силата на конете беше толкова опасна, колкото и самите мечове. Монголите употребяваха безжалостно конете си и ги използваха като тарани, за да разбият редиците.

Хаджиун видя извитите остриета на арабите да се въртят, отразявайки слънчевите лъчи. Туманите бяха ударили само малка част от линията и повече от половината от бойците му не можеха да използват мечовете си. Затова те започнаха да стрелят над собствените си редици. Черните стрели се издигаха високо и падаха навсякъде във вражеското множество. Улучваха целите си, но дисциплината на врага издържа, а щитовете им бяха добре изработени, точно както беше научил Хаджиун. Той видя как войниците ги вдигат над главите си, образувайки стена и запазвайки хората в безопасност отдолу.