Кости по хълмовете

Беше се борил със заповедта през цялото пътуване на север, докато изкачваше планини, прекосяваше пусти долини и минаваше покрай спящи градчета през нощта. Не беше тръгнал да завладява и хората му подминаваха богатите селища. Вземаха овце и кози, когато им попаднеха, но единствено защото се нуждаеха от прясно месо. Десет хиляди души трябваше да се изхранват, независимо накъде бяха тръгнали. Понитата им бяха свикнали на сняг и като че ли се приспособяваха по-бързо от ездачите си. Разравяха с копита снега за тревата под него всеки път, когато спираха да почиват.

Съгледвачът, който беше намерил Джучи, яздеше непосредствено пред Субодай. През всичките трийсет и осем дни път не бе казал почти нищо. Сега Субодай виждаше, че е станал по-бдителен и непрекъснато се оглежда. Бяха минали повече от хиляда мили, откакто напуснаха Чингис, като внимаваха как използват резервните коне. Най-сетне бяха наближили целта си и никой не знаеше какво ги чака. Първият знак за Джучи можеше да бъде опразнено село или песен на стрели от бялата пустош. Въпреки това продължаваха напред и военачалникът се бореше със себе си, като всеки ден кроеше и отхвърляше десетки различни планове. Понякога се измъчваше с картината как среща младия мъж, когото бе калявал и обучавал три години, по-голямата част от които бяха прекарали почти толкова далеч на север. Споменът беше силен и той откри, че гори от желание отново да види Джучи, точно както баща би желал да види сина си. Цели разговори минаваха през главата му един след друг, но не му носеха покой.

Когато съгледвачите доведоха един непознат при тумана, изпита почти облекчение, че краят на пътуването наближава, макар че в същото време стомахът му се сви. Не беше готов за онова, което предстоеше, макар да го бе очаквал от толкова време.

Не разпозна мъжа, макар той да носеше монголска броня и дел върху нея досущ като Субодай. Освен това излъчваше авторитет, докато яздеше между съгледвачите, и не сведе глава, щом стигна до Субодай. Сигурно е мингхан командир, помисли си военачалникът, докато гледаше с немигащи очи как отнемат оръжието на непознатия и му позволяват да приближи. Туманът спря и заслепяващата вихрушка сякаш се засили. Вятърът виеше и носеше сняг около копитата на конете.

— Военачалнико Субодай — поздрави мъжът. — Видяхме знамената ти.

Субодай не отговори. Мъжът не можеше да има власт да действа самостоятелно и затова той просто изчака да види как Джучи ще изиграе своя ход.

— Трябва да ти кажа, че не си добре дошъл, военачалнико — продължи командирът. Воините около Субодай надигнаха глави, щом чуха предизвикателните думи, но човекът не трепна. — Нямаме абсолютно нищо против вас и най-вече против теб, но въпреки това те молим най-учтиво да обърнеш и да напуснеш тези земи.

Субодай сви устни и усети как полепналият по тях лед се напуква.

— Господарят ти е казал повече от това, мингхан командир — рече той. Мъжът примигна и Субодай разбра, че е познал поста му. — Какво ти каза да сториш, ако не си тръгна?

Командирът прочисти гърлото си, внезапно осъзнал, че говори с най-почитания мъж сред народа след Чингис. Усмихна се бегло, въпреки че беше напрегнат.

— Каза, че няма да го направиш и че ще ми зададеш този въпрос, почти дума по дума.

— Е? — поинтересува се Субодай. Студът се просмукваше в него. Беше уморен от язденето. Умът му бе притъпен и той искаше да се скрие от вятъра.

— Каза ми да ти кажа, че няма да те чака да дойдеш. Тръгнеш ли срещу нас, няма да намериш нищо. Дори ти не можеш да ни проследиш в снега, а ние познаваме тези земи. Ще започнеш да ни преследваш и ще се отдалечиш още повече от хана, но само ще си загубиш времето. — Мъжът преглътна, изнервен от свирепите погледи на воините. Трябваше да събере целия си кураж, за да продължи. — Каза, че си го обучил добре и че няма да оцелееш в преследването, ако го започнеш.

Субодай вдигна ръка да спре онези, които бяха готови да се хвърлят напред и да убият пратеника. Мнозина бяха изтеглили мечове с вдървените си ръце и ръмжаха гневно. Моментът беше настъпил и макар това да го нараняваше повече и от студа, Субодай знаеше как да стигне до Джучи.

— Не съм дошъл да ловувам, мингхан командир. Отведи ме до място, където хората ми могат да се установят на лагер, да се нахранят и да починат. После ще дойда сам с теб. Ти ще ме заведеш при него.

Отначало командирът не отговори. Онези около Субодай започнаха да викат и да настояват за правото да го защитят от враговете. Той поклати глава и хората му млъкнаха.

— Ще ме приеме, мингхан командир — продължи Субодай. — Нима не е казал това? Че ще ме приеме, ако дойда сам? Аз съм го обучавал. Би трябвало да го е помислил отдавна.

Командирът сведе глава. Ръцете му стискаха поводите и трепереха, но не от студа.

— Ще те заведа, военачалнико — отвърна той.