Кости по хълмовете

На следващата сутрин Субодай и мингхан командирът бавно влязоха в лагера на Джучи. С развития си през годините инстинкт военачалникът не пропусна да забележи защитата. Бяха избрали място сред гъсти гори и залесени хълмове. Дори пътят към лагера се виеше по снега между стари дървета. Уважението на Субодай към съгледвача, който ги беше открил, рязко се засили. Помисли си, че трябва да похвали човека, стига да доживее да се върне в тумана си.

Имаше гери, чиито дебели плъстени стени пазеха от студа далеч по-добре от камъка и дървото. Дървена палисада предпазваше селището от вятъра. Когато мина през отвора в нея, Субодай забеляза овце и кози в дървените кошари, скупчени заедно на белезникави купчини. Бяха малко на брой и военачалникът не се изненада от дървените колиби, построени от одялани и заковани една за друга борови трупи. От тях се издигаше дим и селото създаваше впечатление за топлина и уют, които харесаха на Субодай. Беше израснал точно на такова място, където всеки дом бе отделен от останалите със замръзнали кални пътеки.

Пристигането му не остана незабелязано. Наблюдаваха го мъже със смътно познати лица. Паметта му бе легендарна, но извън туманите той едва се присещаше за отделни имена, при това доста несигурно. Някои нарочно продължиха работата си, докато военачалникът преминаваше край тях, но повечето просто стояха и гледаха, почти изпълнени с копнеж от спомените за един друг свят. Видя купчини щавени и прясно одрани кожи, които подстригваха и миеха в дървени корита. За своя изненада видя и жени с бледи кожи, някои от които дори бяха бременни. Работеха наред с мъжете, за да оцелеят в замръзналото село, и не го погледнаха, докато минаваше. Името Субодай не означаваше нищо за тях.

Джучи чакаше на прага на една дървена къща. Постройката изглеждаше ниска и малка, но по-солидна в сравнение с герите. Раменете му бяха по-яки, отколкото ги помнеше Субодай, може би заради тежкия труд при строежа на селището. Военачалникът почувства как сърцето му се разтуптява по-бързо въпреки обстоятелствата, при които се виждат. Щеше да препусне в тръс, ако мингхан командирът не бе взел поводите му, преди да успее да го направи. Под мълчаливия предупредителен поглед на мъжа Субодай се спеши, без да откъсва очи от Джучи.

Военачалникът запази студена физиономия, докато позволи на двама воини да го претърсят за оръжия. Бяха много старателни. Провериха подплатата на дела му и махнаха острите пластини от бронята му, дори ги срязаха с ножовете си. Той издържа прегледа, без да ги погледне. Единият дръпна грубо, за да освободи една пластина, и Субодай обърна погледа си върху него. Мъжът пламна и остана изчервен, докато не завърши работата си. Когато приключиха, на снега имаше цяла купчина пластини, върху които лежаха меч и два кинжала. На много места се виждаше тежката подплата на бронята му и част от достойнството на Субодай бе пострадала. Едва тогава Джучи пристъпи напред, а хората му застанаха наблизо с извадени мечове, готови да вземат главата на военачалника.

— Не биваше да идваш, Субодай — рече Джучи. Очите му блестяха и за миг на Субодай му се стори, че вижда привързаност в тях, която обаче бе бързо прикрита.

— Знаеше, че ще дойда — отвърна Субодай. — Макар това да означава, че ще трябва да изоставиш това място, когато си тръгна.

Джучи се огледа.

— Мисля, че си заслужава жертвата, макар че мнозина от хората ми искаха да те убият в гората. — Сви рамене. — Набелязал съм и други места, далеч оттук. Ще построим къщите си наново. — Лицето му стана сурово. — Но ти вече ми струваш скъпо, Субодай, само защото знаеше, че ще ти позволя да дойдеш при мен.

Субодай не помръдна — много добре осъзнаваше, че всяко рязко движение ще означава край на живота му. Не се съмняваше, че освен воина с меча някъде зад него има и стрелци с опънати лъкове.

— Тогава гледай това да не излезе празно прахосване, Джучи. Покани ме с добре дошъл в лагера си и ще поговорим.

Джучи се поколеба. Мъжът пред него бе един от най-старите му приятели и го уважаваше повече от всеки друг. Въпреки това не можеше да се отърси от ужаса, който дойде заедно с него. Не можеше да надхитри Субодай и му бе трудно да потисне набъбващия страх.

— Радвам се да те видя — нежно рече Субодай.

Джучи кимна.

— И аз теб, стари приятелю. Добре си дошъл в лагера ми. Ела да пием чай и сол. Ще те оставя жив засега.

Джучи махна с ръка на воините да отстъпят и Субодай изкачи двете дървени стъпала, които държаха малката къща над кишавата земя. Джучи отстъпи настрани и военачалникът пръв влезе в малката стаичка.

Докато Джучи затваряше, Субодай забеляза отвън да се събират въоръжени мъже. Посланието бе достатъчно ясно и той се опита да се отпусне, докато железният чайник засъска на печката и Джучи наля рядък чай, в който добави мляко и щипка сол от висящата на вратата торбичка. Вътре имаше само едно ниско легло и Субодай седна на един стол, като отпиваше от купата си и се наслаждаваше как напитката прогонва студа в гърдите му. Джучи изглеждаше нервен и ръцете му трепереха, когато хвана неговите.