Кости по хълмовете

Чингис се спеши. Показа гнева си само когато един гарван прелетя твърде близо до него и той го удари свирепо, запращайки го надалеч. Много от лешоядите бяха тъй преяли, че не можеха да излетят и подскачаха от тяло на тяло, разперили заплашително черни криле и клюнове.

Чингис не погледна към труповете, освен за да прецени броя им. Видяното не му хареса. Застана над двамата съгледвачи, усещайки как търпението му кипва в жегата.

— Ставайте и докладвайте — изръмжа той.

Двамата скочиха на крака и застанаха, сякаш ги очакваше екзекуция. Никой не знаеше как Чингис ще реагира на поражение.

— Военачалникът Хаджиун тръгна след врага в планините, господарю. Каза, че ще остави и други, които да те отведат при него.

— Още ли поддържате връзка? — попита Чингис.

Двамата кимнаха. Губеха се ценни воини, но практиката да се разполага верига от едно място до друго не беше нещо ново.

Между съгледвачите имаше само пет мили и те можеха да предават информация на двадесет пъти по-голямо разстояние за съвсем кратко време.

— Имаше лъжливи следи, господарю, но туманите претърсват всяка долина — каза единият съгледвач. — Засега нямам вест, че са ги открили.

Чингис изруга и двамата се вцепениха от ужас.

— Как можете да изпуснете шейсет хиляди души?

Никой от съгледвачите не бе сигурен дали въпросът изисква отговор и двамата се спогледаха отчаяно. На лицата им се изписа облекчение, когато Джебе приближи към Чингис, като оглеждаше бойното поле с опитно око. Наред с разположените каменни блокове, които да осуетят атаката, той не пропусна и траншеите, в някои от които все още лежаха мъртви воини и коне. Дървените бариери бяха разбити или съборени, и още се виждаха ръждиви петна засъхнала кръв. Стотици тела в арабски роби лежаха на жалки купчинки и птици и други животни късаха от плътта им. Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно и Чингис едва успяваше да овладее негодуванието си. Само мисълта, че не бива да критикува военачалниците, го накара да задържи езика си зад зъбите. Знаеше, че Джебе разбира положението, но Угедай и Толуй бяха наблизо и затова премълча. Армията на Джелауддин бе укрепила позицията си, сякаш се намираше в град. Хаджиун се бе опитал да пробие защитата им със сила, вместо да спре и да чака, докато гладът не започне да ги мори. Хвърли поглед към безмилостното слънце. Жаждата щеше да ги убие още по-рано, каквито и запаси вода да имаха. Атаката срещу подобна позиция бе безразсъдство, макар да предполагаше, че и самият той би сторил същото. Явно острият ум беше изневерил на брат му. Чингис се намръщи, когато се обърна към Джебе и прочете същите мисли на мрачното му лице.

— Обсъди слабостите на стратегията със синовете ми, след като направим лагер, военачалнико — каза той. — Принцът е трябвало да бъде спрян тук. Сега ще трябва да го преследваме.

Отново се обърна към съгледвачите, които стояха и преглъщаха нервно.

— Тук няма за гледане нищо, което да ми хареса. Покажете ми пътя към брат ми и следващия съгледвач по веригата.

Двамата се поклониха и Чингис тръгна с тях, следван от туманите в идеални редици. Прекосиха долината Панджшир и влязоха в тясна клисура, почти невидима в кафявите скали. Конете едва се провираха през нея.

Минаха още осем дни, преди Чингис да настигне туманите на Хаджиун. През това време не бе позволил на хората си да спрат достатъчно дълго, за да приготвят храна, дори и да можеха да намерят дърва за огън. Планините в този район изглеждаха лишени от живот, населяваха ги единствено гущери и високо гнездящи птици. Когато попадаха на някое изсъхнало дърво, воините го отсичаха и го връзваха за резервни коне, за да го използват по-късно.

Чингис следваше веригата съгледвачи на Хаджиун, като ги подбираше със себе си. Туманите навлизаха все по-навътре и по-навътре в лабиринта от каньони и долини. Понякога склоновете ставаха толкова стръмни, че едва успяваха да се задържат в седлата. Тук следи не оставаха. Чингис и Джебе започнаха да оценяват трудността на задачата, пред която се беше изправил Хаджиун. Трудно им беше дори да определят посоката, особено нощем, но съгледвачите знаеха пътя и напредваха бързо. Когато настигнаха туманите на Хаджиун, Чингис взе Джебе и синовете си и препусна към челните редици. Откри брат си на сутринта на осмия ден на брега на едно езеро с горчива вода, заобиколено от извисяващи се върхове.

Погрижи се да прегърне Хаджиун и да покаже на хората, че не му е ядосан заради поражението.

— Близо ли си? — попита той без встъпителни думи.

Хаджиун усети натрупания гняв в брат си и трепна. Предпочете да не се обяснява — изобщо не се съмняваше, че Чингис ще обсъди грешките му, когато останат насаме.

— Три фалшиви следи водят на изток, братко, но основните сили вървят на юг, сигурен съм. — Хаджиун му показа парче конско лайно и го раздели на две с ръце. — Още е влажно, дори в тази жега. Намираме се на не повече от един ден път зад тях.

— Но въпреки това сме спрели — вдигна вежди Чингис.