— Водата ми свършва, братко. Езерото е солено и не ни върши работа. А след като ти дойде, можем да поделим меховете и да се движим по-бързо.
Чингис незабавно даде заповед, без да погледне как докарват първите мехове. Хиляди бяха натоварени на резервните коне и животните ги засмукаха, сякаш не са се отделяли от цицките на майка си. И най-малкото забавяне само засилваше раздразнението му. Трудно му бе да не скастри Хаджиун пред очите на толкова много хора. Когато Хазар и Джелме дойдоха да го поздравят, Чингис едва ги погледна.
— Субодай има заповед да се присъедини към нас, щом се върне — каза той на тримата военачалници. — Станалото — станало. Сега препуснете с мен и изкупете грешката си.
Някакво движение привлече вниманието му и Чингис присви очи към слънцето. На един далечен връх видя човек да развява знаме над главата си. Погледна невярващо Хаджиун.
—
— Врагът — мрачно отвърна Хаджиун. — През цялото време ни наблюдават.
— Прати шестима добри катерачи да го убият — каза Чингис, като се насили да запази спокойствие.
— Избират такива места, че и сам човек може да ги защитава. Движим се твърде бързо, за да губим време да се занимаваме с тях.
— Да не би слънцето да ти е размекнало главата, братко? — попита Чингис. Отново се наложи да положи усилия, за да се овладее. — Това са очите на Джелауддин. Пусни още хора напред да ги свалят със стрели веднага щом ги открият. Ако врагът е сляп, ще го намерим по-лесно.
Джелауддин се взираше в далечината. Сигналният флаг се издигна и спусна четири пъти.
— Ханът влезе в играта — рече той. Стомахът му се сви и внезапно цялата сила на армията му се стори несъществена. Това беше човекът, който бе унищожил полковете на баща му, беше побъркал от болка слоновете и си бе проправил с меч пътя през златните градове. Джелауддин знаеше, че той ще дойде, и това помрачаваше победите им. Гордостта на хана изискваше неговото присъствие тук и Джелауддин беше сигурен, че няма да закъснее да тръгне след него.
— Колко са? — попита стоящият до него Наваз. Не си бе направил труда да научи сигналите, но Джелауддин не го упрекна.
— Четири тумана, или още четиридесет хиляди воини, излезли на лов. Сега ще се движат по-бързо.
В продължение на дванадесет дни бяха водили монголите в слепи каньони и по фалшиви следи, изгубвайки съвсем малко хора, докато продължаваха през афганските възвишения. Внезапното оттегляне от Панджшир беше риск, но Джелауддин знаеше, че вестта ще се разпространи почти толкова бързо, колкото се придвижва войската. На хиляда мили оттук градовете чакаха да чуят, че хората на хана са победени. Джелауддин мислеше за тях, докато се взираше в залязващото слънце. Щяха да въстанат, когато научат. Местата, където монголските гарнизони държаха мира, щяха отново да се вдигнат на война. Всеки ден, в който оставаше жив, отслабваше хватката на хана около арабските земи. Джелауддин мислено се закле, че ще се освободи напълно от нея.
Пред него препускаха конници и разнасяха новината. Джелауддин знаеше, че ако успее да задържи хана само за един сезон, към армията му ще се присъединят всички мъже и момчета, способни да държат оръжие. Ще подпалят страната с желанието си да отвърнат на удара. Стига да оцелее. Усмихна се на Наваз, който стоеше до него като някакъв верен прислужник. Беше уморен и краката го боляха. Бе изминал много мили този ден, а ето че ханът беше дошъл. Време бе да препусне, бързо и далеч от планините.
Чингис не намираше слабости в начина, по който Хаджиун придвижваше туманите през лабиринта от проходи. Брат му имаше хора във всички посоки, свързани с военачалниците като нишките на деликатна паяжина, разтеглена върху хълмовете. След като овладяха основните положения, грешките бяха малко и откакто пристигна Чингис, бяха избегнали два слепи каньона и една лъжлива следа, която щеше да ги отклони на десет мили от пътя им. Ханът започваше да изпитва неохотно уважение към принца. Искаше му се да разпита Субодай за преследването до Каспийско море. Помисли си, че сигурно Джелауддин е бил умът, запазил семейството в безопасност, а не баща му, както бяха предположили.
Странно бе колко често името на Субодай се споменаваше в разговорите между военачалниците. Чингис отхвърляше интереса им с резки отговори или с мълчание. Не искаше да обсъжда задачата, с която го бе натоварил. Много факти не ставаха за историите на Темуге. Запита се дали няма да е по-добре да държи изкъсо записите на брат си за племената. Част от него продължаваше да си мисли, че е глупаво да улавяш думи по този начин, щом можеш да контролираш всичко. Макар да си спомняше тихото презрение на Арслан към славата, Чингис доста се наслаждаваше на идеята сам да оформи паметта за себе си. В Самарканд бе подхвърлил на Темуге да удвои броя на враговете в битките, и брат му беше останал с увиснала от почуда челюст.