Кости по хълмовете

Туманите се движеха по-бързо през хълмовете, след като най-лошата част от лабиринта остана зад тях. Чингис ги подтикваше напред и хората му намериха нови граници на издръжливостта си под острия му поглед. Никой не искаше пръв да спомене за спиране. Оцеляваха само с няколко часа сън или дремеха в седлото, докато будните водеха конете им.

След каменистите склонове и долини следваха истинска следа, каквато оставяше всяка голяма сила от хора и коне. Конските изпражнения се срещаха наред с човешките, мухите бръмчаха над тях и пируваха с влагата им. Екскрементите ставаха все по-свежи с всеки следващ ден и туманите знаеха, че приближават врага. В присъствието на хана всички жадуваха да отмъстят за пораженията в Панджшир. Нямаше да се провалят отново, щом ги гледаше самият Чингис. Ханът смяташе, че Хаджиун би могъл да ги преведе и сам през хълмовете, но той бе водачът на народа и не можеше да повери тази задача на друг.

Всеки ден пристигаха новини от веригата съгледвачи, която се бе проснала на хиляда мили. Старите времена, когато войската се движеше сама и откъсната от всичко, бяха отминали с покоряването на Хорезъм. Рядко се случваше ден, в който двама или повече прашни пратеници да не пристигнат от Самарканд, Мерв или от някое друго място далеч на запад. Монголите бяха оставили дълбоки отпечатъци в прахта на арабските земи.

Чингис едновременно се радваше и тревожеше от този поток информация. Беше израснал във време, когато вражески отряд можеше да се движи невидим, без никой да му държи сметка. А сега научаваше за проблеми, за които нищо не можеше да направи, и понякога му се искаше да бе взел Темуге, за да има кой да се занимава с подробностите в докладите. Чу, че афганският град Херат е прогонил монголския гарнизон, но е оставил хората му живи. Друга твърдина — Балх — беше затворила порти и бе отказала да плати годишния данък. Пукнатините се разширяваха, а той нямаше възможност да реагира. Задачата му бе да открие и унищожи противника, вдигнал така рязко самочувствието на победените някога градове. По-късно щеше да им припомни задълженията им към него.

Седемте тумана се движеха с по-бързо темпо, което изстискваше коне и хора. Джебе организира смяна на понитата през ден и воините чувстваха нов прилив на енергия, когато имаха под себе си свеж кон. Момчетата яздеха с припасите зад войската и Чингис не им обърна внимание, докато Джебе не дойде при него с двама хлапаци в седлото. Бяха толкова черни от прахта, че отначало Чингис не ги разпозна. Войската винаги се съпровождаше от момчета, макар тези двете да бяха съвсем малки. Изпълняваха задачи за воините и на най-едрите даваха да бият барабани, докато се построяваха за битка.

Едното момче се ухили и Чингис го изгледа слисан. Монгке седеше пред Джебе, а Кублай надничаше зад гърба му. С безкрайната енергия на младите двамата бяха тънки като плъхове и съвсем почернели от свирепото слънце. Чингис се намръщи и усмивките им моментално изчезнаха. Лицето му леко омекна при спомена за времето, когато целият свят беше едно приключение. Те бяха твърде малки за подобно пътуване и той подозираше, че майка им Сорхатани ще им съдере дупетата от бой, щом отново се върнат при семействата. Запита се дали баща им Толуй има представа, че са тук. Съмняваше се.

— Какво да правя с тях? — попита Джебе.

Очите му блестяха, когато погледна Чингис, и двамата споделиха веселия момент. На момчетата не им беше казано да останат при майка си. На никого не му бе хрумнало да заръчва подобно нещо на такива дребосъци. Нямаха никаква представа, че около дядо им е опасно. Чингис свъси вежди.

— Не съм ги виждал, военачалнико.

Очите на Кублай блеснаха, изпълнени с внезапна надежда. Чингис предпочете да се извърне от малкото личице със засъхнал сопол над горната устна. Джебе кимна и усмивката повдигна едното ъгълче на устата му.

— Господарю хан — отвърна той и сведе глава, след което отиде да пусне отново децата при стадото резервни коне.

Чингис се усмихна и продължи напред. Подозираше, че е по-добър дядо, отколкото баща, но не позволи на тази идея да го разтревожи особено.

Туманите продължиха упорито напред и стигнаха края на планинския район. Чингис реши, че се намират на не повече от двеста мили от долината Панджшир, макар да бяха изминали далеч по-голямо разстояние през заплетените каньони. Не знаеше дали Джелауддин се е надявал да увеличи разстоянието между армиите. Почти беше успял да го стори през първите дни, но туманите го настигаха и приближаваха с всеки следващ ден. Когато планините свършиха, изпражненията на коне и хора бяха едва ли не топли. Чингис яздеше с военачалниците начело на войската и беше сред първите, усетили как каменистата земя се сменя с отъпкана почва и изсъхнала трева. От картите знаеше, че тревистата равнина води на юг към Индия. Не познаваше тази земя, но не го беше грижа. Съгледвачите идваха все по-често и той знаеше къде се намира врагът.