Кости по хълмовете

Снегът продължаваше да вали, а третата вечер наближаваше и светлината отслабваше. Субодай не беше сигурен, че Джучи ще дойде както бе обещал, но не стоя със скръстени ръце. Хората му бяха готови за атака и чакаха премръзнали. Съгледвачите му бяха пръснати във всички посоки и нямаше да бъде изненадан. Стоеше в края на редицата и гледаше как следите изчезват под падащия сняг. Искаше му се спомените да изчезнат напълно, да го оставят свеж и чист, вместо да го измъчват с миналото. Още помнеше какво бе усещането да получи златния пайце от ръката на самия Чингис, а пред тях бе целият свят. Беше се посветил на хана и винаги жадуваше да покаже, че заслужава оказаната му чест. Въздъхна. Ханът бе достоен за следване, но на Субодай не му се щеше да му е син.

Съгледвачите пристигнаха преди Джучи с вестта за самотен ездач в гората. За момент Субодай пожела това да не е Джучи и той да пожертва живота на своите хора, за да запази свободата си. Чингис би постъпил точно така, но Джучи бе живял различен живот и Субодай го познаваше твърде добре.

Наистина беше той и военачалникът замръзна в седлото. Дори и тогава се надяваше, че Джучи ще промени решението си, но той приближаваше все повече и повече, докато не спря досами него.

— Е, Субодай, отведи ме у дома. Вземи мен и остави другите.

Субодай кимна и Джучи поведе коня си сред зяпналите воини, които почти не разбираха какво се е случило. Туманът обърна да се прибира и двамата военачалници минаха през воините, за да застанат начело.

— Съжалявам — рече Субодай.

Джучи го изгледа странно, после въздъхна.

— Ти си по-добър от баща ми — рече той. Видя, че погледът на Субодай се е спрял върху меча с вълчата глава на кръста му. — Ще ми позволиш ли да го задържа, Субодай? Честно си го спечелих.

Субодай поклати глава.

— Не мога. Ще го пазя, обещавам.

Джучи се поколеба, но бе заобиколен от всички страни от хората на Субодай. Внезапно се намръщи. Беше му писнало от борбата, която трябваше да води през целия си живот.

— Вземи го тогава — рече той и разкопча колана с ножницата.

Военачалникът се пресегна да вземе оръжието. Джучи гледаше надолу към него, когато Субодай преряза гърлото му с едно бързо движение. Младият мъж бе изгубил съзнание преди още да падне от коня. Ярката му кръв бликна върху снега.

Субодай хлипаше, докато се спешаваше да прегледа тялото. Животът го беше напуснал.

— Съжалявам, приятелю — рече той. — Аз съм човек на баща ти.

Дълго остана коленичил до проснатия труп и хората му предвидливо запазиха мълчание.

Накрая успя да се овладее и се изправи, като вдишваше дълбоко ледения въздух, сякаш това можеше да измие кръвта от ръцете му. Беше изпълнил заповед, но това не му даваше покой.

— На зазоряване ще се върнем при лагера им — каза той. — Ще дойдат, след като вече е мъртъв.

— Какво да правим с тялото? — попита един от мингхан командирите. Той също познаваше Джучи още от момче и Субодай не можеше да го погледне в очите.

— Ще го вземем с нас. Отнасяйте се добре с него. Той беше син на хана.

36.

Чингис дръпна поводите, когато пред него се разкри долината Панджшир. Виещият вятър вдигаше прахта през пустотата и от едната страна на реката подскачаха и крещяха лешояди. Ханът изсумтя при гледката, смушка коня си и препусна надолу. Джебе водеше воините, в това число и туманите, командвани от най-малките синове на Чингис. Хората на Угедай бяха виждали и преди последиците от сражения и нападения, но повечето от бойците в тумана на Толуй бяха съвсем млади, някои едва навършили четиринадесет години. Гледаха с широко отворени очи, докато не се наложи по-старите да смушкат най-втрещените в ребрата с дръжките на мечовете си.

Четиридесет хиляди души следваха Чингис в Панджшир, прашни и отслабнали след тежкото препускане. Единствено туманът на Чагатай бе останал да пази семействата и да ги премести на нови пасища. Чингис беше взел останалите, като за всекиго имаше по два резервни коня. Натоварена с мехове вода и припаси, огромната опашка коне препускаше след воините и само неколцина останаха отзад да ги подбират.

Жегата се засили, докато препускаха през прахта, и накрая сякаш се стоварваше директно отгоре им. Реката се падаше от лявата страна на Чингис — единственият източник на живот в тази безплодна земя. Приближи бойното поле и видя стъпкани знамена, а в далечината хората бягаха от градчето Парван към крепостта от другата страна на реката. Чингис не спря и препусна право към птиците, разгонвайки гарвани и лешояди, които гневно закрещяха и закръжиха над хората и конете.

Двама конници бяха останали от тази страна на реката и бяха замръзнали като статуи. Хаджиун ги бе оставил да водят Чингис в планината, но те побледняха от напрежение при вида на приближаващите тумани. Заобиколени от птици, двамата решиха единодушно, че няма да е зле да се спешат и да се проснат на земята. Чингис забеляза движението им и насочи коня си към тях, следван от Угедай и Толуй. За разлика от баща си те оглеждаха всичко и на Толуй му беше призляло, макар да се мъчеше да не го показва.