Кости по хълмовете

— Майка ми добре ли е? — попита той.

Субодай кимна.

— Чудесно й се отразяват горещите земи, за разлика от повечето от нас. Братята ти с всяка година стават все по-силни. Угедай вече има свой собствен туман, Толуй също, макар неговият да е само от момчета. Не бих искал да ги виждам да се сражават. Баща ти…

— Не ме интересува как е баща ми, Субодай — рязко го прекъсна Джучи. — Да ме убиеш ли те изпрати?

Субодай трепна, сякаш бе изгорил устните си. Внимателно остави все още наполовина пълната купа. Много пъти беше премислял тази част от разговора, но нищо не можеше да го подготви за мъката от срещата им. Точно сега би дал всичко на света, само и само да се намираше далеч оттук, да завладява други земи за хана.

— Чингис даде тежки заповеди, Джучи. Не ги исках.

— Но въпреки това си тук като вярна хрътка — отвърна Джучи със същия твърд тон. — Кажи ми какво иска от мен.

Субодай пое дълбоко дъх.

— Имаш само седем хиляди души, Джучи. Не могат да издържат срещу моя туман. Съдбата им е в това, което трябва да поискам от теб.

Джучи стоеше като изсечен от камък, без да каже абсолютно нищо. Субодай продължи:

— Ако дойдеш сам, те ще бъдат оставени на мира. Но ако откажеш, длъжен съм да ги избия.

— Ако можеш — отговори Джучи с отново пламнал гняв.

— Да. Но ти знаеш, че мога.

— Не и ако те убия тук, военачалнико. Познавам тези гори. Хората ми ще се сражават за домовете си.

— Ако нарушиш примирието — тихо рече Субодай, — моите пък ще се сражават, за да си отмъстят за мен. Мисли като водач, Джучи. Ти ги доведе тук, далеч от баща си. Те гледат към теб за чест и живот. Нима си готов да ги видиш мъртви?

Джучи стана, купата му падна на пода и се пръсна на парчета.

— Нима очакваш да се върна, за да бъда заклан от баща си? Да оставя всичко, което съм построил тук? Ти си побъркан.

— Баща ти не иска хората ти, Джучи. С предателството си ти го нарани пред всички. Няма да го е грижа за тях, ако се върнеш. Да, ти ще умреш; нима си очаквал да те излъжа? Ще бъдеш екзекутиран като пример за всеки, на когото му хрумне да се обърне против него. Но хората ти ще бъдат оставени на мира. Когато напуснат този лагер, никой няма да дойде да ги търси, поне докато аз съм жив.

Той също се изправи и застана срещу Джучи със сурово изражение.

— Ти ги доведе дотук, Джучи. Ти държиш живота им в ръцете си. Или ще бъдат убити, или ще дойдеш с мен, а те ще живеят. Това е изборът, който трябва да направиш. Още сега.

Сърцето на Субодай се сви, докато наблюдаваше агонията на младия мъж. Сам изпитваше същото, но и той като Джучи нямаше избор. Видя как съпротивата го напуска и с дълга въздишка Джучи се отпусна обратно в леглото. Погледът му беше мъртвешки, взираше се в нищото.

— Трябваше да разбера, че баща ми никога няма да ме остави да си ида — почти прошепна той. — Дадох му всичко, а той продължава да ме гони по петите.

Отправи към Субодай уморена усмивка, която едва не разкъса сърцето на военачалника.

— В края на краищата, какво значение има един живот? Пък бил той и моят.

Изправи гръб и енергично разтърка лице с длани, за да скрие проблясващите в очите му сълзи.

— Това е хубаво място, Субодай. Дори започнахме да търгуваме с кожи. Хората ми си намериха жени при набезите и скоро тук ще има деца, които дори не са чували името на Чингис. Можеш ли да си представиш?

— Мога. Осигурил си им добър живот, но за него има цена.

Джучи дълго време се взираше мълчаливо в него. Накрая затвори очи.

— Добре, военачалнико. Май баща ми е изпратил подходящия човек, за да ме върне.

Стана отново и възвърна част от самообладанието си, преди да отвори вратата и да пусне вихрушката в малкото помещение.

— Вземи си оръжието, военачалнико — рече той, като сочеше купчината в снега.

Около нея се бяха насъбрали мъже. Щом видяха Джучи, лицата им грейнаха. Субодай пристъпи напред, без да обръща внимание на враждебните им погледи, и вдигна меча и кинжалите си. Остави откъснатите пластини на мястото им, препаса меча и пъхна кинжалите в ботушите си. Не гледаше, докато Джучи говореше на главните си командири. Не вярваше, че ще може да го понесе. Конят му беше готов и някакъв непознат държеше поводите. Субодай му кимна по навик, докато сядаше в седлото, но човекът гледаше покрай него.

Субодай се обърна и видя приближаващия Джучи. Младият мъж изглеждаше уморен и някак смален, сякаш му беше отнето нещо.

— Върни се при тумана си, военачалнико. Ще дойда при теб след три дни. Имам да свърша това-онова тук.

Субодай се поклони в седлото, разяждан от срам.

— Ще те чакам, военачалнико — рече той.

Джучи леко трепна от обръщението, но кимна и му обърна гръб.