Кости по хълмовете

— Никога не сме се изправяли срещу противник като този, Хазар, и трябва да победим. — Замисли се за момент, докато двамата го наблюдаваха тревожно. — Ако не изоставят позицията си, можем да приближим бавно, като разчистваме терена.

Вдигна очи и военачалниците видяха как увереността му се завръща.

— Стрелците отпред, за да ги държат на място и зад щитовете, докато приближаваме. Зад тях копиеносците, готови за атака. Без ямите и камъните те са просто войска от пехотинци. Ще им видим сметката. — Хвърли поглед към увисналото над хълмовете на запад слънце и се намръщи. — Но няма да стане днес. Трябва да изчакаме до зазоряване. Нека хората си починат, да се нахранят и да превържат раните си. Утрешният ден ще бъде изпитание за всички ни, но не можем да се проваляме тук.

Хазар заговори без обичайния си подигравателен тон.

— Братко, трябва да проводиш хора при Чингис, да изпрати подкрепления.

— Не могат да стигнат дотук за по-малко от половин месец, Хазар.

— Тогава ще чакаме! Ще чакаме и ще гледаме как онези селяци умират от жажда, докато ние им изпиваме реката.

Джелме прочисти гърлото си и двамата братя посрещнаха с облекчение намесата му, която отслаби напрежението помежду им.

— Загубите ще бъдат по-малки, ако и останалите тумани са тук. Това е положението.

Хаджиун знаеше, че това е добър съвет, макар че всяка фибра в тялото му искаше да поднови сражението. Не помнеше друг път да е бил поставян в подобно положение и това го вбесяваше. Известно време руга на три езика.

— Мътните ги взели! Добре, ще пратя конници при Чингис.

Хазар знаеше, че решението е жегнало гордостта на брат му и като никога реши да не го подиграва, а само го тупна по рамото.

— Важното в една война е да победиш, Хаджиун. Няма значение как го постигаш или колко време ти е нужно. Когато Чингис пристигне, гърлата им ще са пресъхнали като пилета на слънце. След това ще започне веселбата.

Утрото настъпи и когато сивата му светлина изпълни долината Панджшир, монголите се надигнаха от лагера си от другата страна на реката, където не можеха да бъдат атакувани през нощта. Отначало Хаджиун не разбра защо крещят съгледвачите. Нощта беше леденостудена и той бе спал с ръце под дела, наметнат върху бронята. Запретна ръкави да освободи дясната си ръка и инстинктивно посегна към меча, когато съгледвачите изтичаха към него.

— Нападат ли? — остро попита той, все още вдървен от съня и студа. Съгледвачът изглеждаше ужасен, че трябва да съобщи вестта.

— Не, военачалнико. Врагът е изчезнал през нощта. Равнината е празна.

Хаджиун посърна. Панджшир представляваше плетеница от цепнатини и проходи във всички посоки. Несъмнено хората на Джелауддин ги познаваха много добре.

Помисли си за съгледвачите, които беше пратил при Чингис предишната вечер. Не се беше справил добре тук и сега трябваше да изпрати още хора, за да държи хана в течение. Още по-лошото бе, че Джелауддин си бе тръгнал с още една победа. Теренът беше труден за проследяване на придвижващ се враг. Перспективата да ги издирва из този лабиринт от скали и долини го вбесяваше. Нямаше значение, че по-голямата част от войската бе непокътната. Врагът ги беше видял да отстъпват.

Преглътна на сухо, когато осъзна, че е позволил от долината да излезе искра, която можеше да подпали целия свят. Щеше да се разчуе, че монголите могат да бъдат победени, и Чингис трябваше да научи това, колкото и да не му се искаше.

— Следотърсачите да тръгват — рязко заповяда той. — Ще трябва да ги настигнем.

35.

Снегът се вдигаше на вихрушки около него, но Субодай посрещаше с благодарност студа. Беше роден на подобно място и времето подхождаше на вцепенението, което изпитваше, откакто прие заповедта на хана. Лицето му беше безизразно. Над горната му устна се образуваше лед от дъха му, колкото и често да го бършеше.

Следваха го десет хиляди души и той не се и опита да скрие присъствието си. Джучи не беше глупак и Субодай подозираше, че младият мъж има съвсем точна представа къде се намира туманът му. Помисли си, че е много вероятно да намери само изоставен лагер. Тогава щеше да се принуди да преследва сина на хана през деня из замръзналите земи. Погрижи се знамената да бъдат вдигнати високо и ярките жълти ивици коприна се виждаха от много мили разстояние. Така Джучи щеше не само да знае, че е дошъл да го търси туман, но и че неговият командир е Субодай.

Наведе глава и загърна облечения над бронята дел. Зъбите му затракаха и той стисна челюсти. Май вече нямаше силата, която помнеше като момче, и се запита дали резкият преход от горещина към студ не го е лишил донякъде от издръжливостта му. Тялото се нуждаеше от време, за да свикне с подобни крайности дори ако принадлежеше на роден в сурови зимни условия човек.