Кости по хълмовете

— Да не мислиш, че си постигнал нещо в живота си? — изсъска той. — Да не мислиш, че ще те запомнят?

Чингис поклати глава, готов отново да избухне в смях. Стана, като все още се подсмиваше.

— Субодай, би ли убил стария глупак вместо мен? Той е просто торба с пръдня.

Хашишинът запръска слюнка от ярост и понечи да отговори, но Субодай го съсече и го остави да се дави в собствената си кръв. Чингис вече го беше изхвърлил от мислите си.

— Унищожили са селото, за да ме предупредят, Субодай. Не мога да им отвърна с по-малко, ако някой от тях е оцелял. Искам да запомнят цената на това, че ме нападнаха. Кажи на хората да започнат от покрива и да хвърлят керемидите и камъните в пропастта. Не искам и помен да остане, че са имали дом на това място.

Субодай кимна и сведе глава.

— Твоя воля, господарю хан.

Джелауддин запали конус тамян в памет на баща си. Точно една година беше минала от смъртта му. Братята видяха сълзи в очите му, когато се изправи и заговори тихо в сутрешния ветрец.

— Кой ще съживи костите, след като станат на пръст? Ще ги съживи онзи, който ги сътвори първия път.

Замълча, отпусна се на колене и опря чело в земята, отдавайки почит на шаха, който в смъртта си бе станал пътеводна светлина за последователите на своя син.

Джелауддин знаеше, че се е променил през годината след отчаянието на мъничкия каспийски остров. Беше открил тези думи и мнозина от онези, които бяха дошли да защитят вярата, го смятаха за свят човек. Броят им се бе умножил, бяха пътували стотици мили, за да участват във войната му срещу хана нашественик. Въздъхна. Не беше успял да запази ума си чист за молитвата в този ден на дните. Братята му бяха станали негови щабни офицери, макар че и те самите сякаш едва ли не, благоговееха пред него. Но въпреки цялата вяра някой трябваше да осигури храна, палатки и оръжия за онези, които нямаха. Именно затова се бе отзовал на поканата да се срещне с принца на Пешавар. Бяха се виждали само веднъж в Бухара, когато бяха разглезени и дебели от сладкишите момчета. Джелауддин имаше съвсем смътен спомен от момчето и нямаше представа в какъв мъж се е превърнало то. Въпреки това принцът владееше район, където нивите даваха богата реколта, а Джелауддин трябваше да отиде по-далеч на юг, отколкото някога беше стигал. Беше вървял, докато сандалите му не се разпаднаха, и продължи, докато петите му не станаха твърди като гьон. Дъждовете утоляваха жаждата му, горещото слънце изсушаваше тялото, а очите му горяха свирепо над брадата, която растеше гъста и черна.

Димът се издигаше от мангала, докато Джелауддин си спомняше баща си. Шахът би се гордял със сина си, макар и озадачен от дрипите, които беше избрал да носи. Баща му не би разбрал презрението му към богатството и усещането, че е по-чист без него. Когато поглеждаше назад към изнежения живот, който бе водил, Джелауддин потръпваше. Сега четеше Корана, молеше се и постеше, докато всичките му мисли бяха за отмъщението и армията, която набъбваше около него. Почти не можеше да повярва, че е бил онзи суетен младеж с неговия красив черен кон и дрехи от коприна и злато. Всичко това беше изчезнало, за да се замени с вяра, която гореше тъй силно, че щеше да унищожи враговете на Бог.

Когато се извърна от дима, Джелауддин видя братята си да чакат търпеливо със сведени глави. Постави ръка върху рамото на Тамар, докато минаваше край него, и продължи нагоре по стъпалата към двореца. Войниците извръщаха очи от него, но после зяпаха дрипавата фигура, дошла да види господаря им. Никой не вдигна ръка да спре светия мъж, довел цяла войска при Пешавар. Джелауддин вървеше с твърди стъпки, докато не стигна залата за аудиенции. Роби отвориха вратите и той не се поклони на онзи, който го бе повикал в дома си.

Раджата на Пешавар беше строен воин, облечен в копринена туника и препасан с пояс, чийто край падаше свободно покрай бедрото му и едва покриваше златната дръжка на сабята. Лицето му бе меко и месесто въпреки тънкото тяло. Малко неща в него напомняха за момчето, с което се бе запознал преди толкова много време. Докато Джелауддин приближаваше, индийският принц отпрати двамата си съветници и слезе от трона, за да се поклони.

Джелауддин го вдигна с една ръка, макар че жестът му го погъделичка приятно.

— Нима не сме равни, Наваз? Оказваш ми огромна чест с гостоприемството си. Хората ми от месеци не са се хранили така добре.

Младият раджа пламна от удоволствие. Погледът му се плъзна към тъмнокафявите крака на Джелауддин, станали корави от мазоли и мръсотия. Джелауддин се ухили, питайки се как ли би приел самият той подобен дрипав посетител, когато беше разглезен шахски син в Хорезъм.

— Чух чудни неща, Джелауддин — най-сетне отговори младият мъж. — Хора от собствената ми гвардия поискаха да ти служат срещу онзи чуждоземен хан.

— Добре са дошли, приятелю, но се нуждая от припаси повече, отколкото от хора. Ако можеш да ми предложиш коне и каруци, ще увисна на врата ти от благодарност. Ако имаш храна за войската ми, дори ще целуна златните ти пантофи.

Принц Наваз се изчерви още повече от ироничния тон.