Кости по хълмовете

Монголите като че ли не ги беше грижа колко хора губят. Стареца сигурно би им се възхитил за това, ако не ги смяташе за нещо по-низше от човешки същества. Сякаш участта му го настигаше с безбожни вълци — и то след всичко, което беше постигнал. Ханът бе неумолим и целеустремен враг и старите начини на действие бяха безсилни пред него. Щеше да е нужно най-малко едно поколение, за да се възстанови кланът след този ден. Закле се, че в крайна сметка хашишините ще си върнат кръвния дълг, но в същото време бе и уплашен, почти ужасен от човека, който се хвърляше с такава сила срещу камъните на крепостта му. Никой арабин не би го направил. Щяха да знаят, че един провал означава да си навлекат унищожението на всички скъпи и близки в продължение на цели три поколения. Дори великият Саладин бе престанал да безпокои хашишините, след като го бяха намерили в собствената му шатра.

Чу стъпки зад себе си и се обърна с неохота от прозореца. Синът му стоеше в прохладната зала, облечен за път. Беше четиридесетгодишен и знаеше всички тайни на клана. Щяха да му потрябват до една, за да започне всичко отначало. Заедно с него си заминаваше и последната надежда на Стареца. Размениха си изпълнени с мъка и гняв погледи преди синът да докосне челото, устните и сърцето си и да се поклони в знак на уважение.

— Няма ли да дойдеш с мен? — за последен път попита той.

Старецът поклати глава.

— Ще видя края на всичко това. Родил съм се в тази крепост. Няма да бъда прогонен от нея.

Помисли си за райската градина в задната част на твърдината. Жените вече бяха мъртви. По негова заповед им бяха дали отровено вино и те бяха заспали. Последните му хора бяха на стената, така че нямаше кой да махне телата и в градината се носеше тежката миризма на разлагаща се плът. Все пак това за тях беше по-добре, отколкото да попадат в ръцете на нашествениците. Помисли си дали да не прекара известно време там, докато чакаше хана. Градината винаги носеше покой на разстроената му душа.

— Помни ме и възстановявай, синко. Щом знам, че ще посегнеш и ще изтръгнеш този хан или синовете му от света, мога да умра в мир.

Очите на сина му горяха, преди да се поклони отново.

— Няма да забравя — рече той.

Стареца го гледаше как се отдалечава със сигурни и силни стъпки. Зад крепостта имаше тайна пътека и синът му щеше да тръгне по нея, оставяйки зад себе си единствено разруха. Двама щяха да заминат с него — опитни хашишини, добре обучени във всички начини на убиване. Дори те се нуждаеха от личната му заповед, за да тръгнат. Не виждаха нищо срамно в това да умрат, защитавайки дома си. Само още тридесет чакаха монголите да разбият стената. Знаеха, че ще бъдат убити и ще отидат в рая, и това ги изпълваше с радост.

Останал отново сам, Планинския старец обърна гръб на залязващото слънце. За последен път слезе по мраморните стъпала към градината и вдиша с удоволствие въздуха, натежал от аромата на цветя и вонята на трупове.

Дясната колона се счупи на две на следващия ден по пладне и поддаде под тежестта на камъните над нея. Ханът пристъпи напред, изгаряше от желание да види какво има оттатък. Вратата зейна без опора и хората на Субодай закачиха куките си и я задърпаха. Ръбът й остави дълбока бразда в земята.

Чингис беше в пълна броня, с готови меч и щит, докато чакаше процепът да се разшири. Субодай видя намерението му пръв да влезе в крепостта, присъедини се към хората си при портата и сграбчи ръба й с голи ръце, за да бъде наблизо. Не знаеше дали Чингис е прочел мислите му, но Субодай беше първият, който стъпи в двора от другата страна. Чу удрящите се в камъните наоколо стрели, метна се настрани и огледа крепостта, която бяха спечелили с толкова усилия. По стените все още имаше хора, но Чингис влезе и пое стрелите им с щита си, сякаш ги береше във въздуха, и ги остави да вибрират върху гладката му повърхност.

Последваха стрелците на Субодай, които влязоха заднишком и стреляха нагоре към всичко, което се движеше. Хашишините нямаха защита от тази страна на стените. Облечените в черно фигури се очертаваха ясно на по-светлия камък и бяха лесни мишени. Чингис ги гледаше как падат в двора с безизразни физиономии и кимна доволен, когато отново настъпи тишина. Мъжете с чуковете вървяха до него, все още зачервени и потни, докато военачалникът и ханът навлизаха навътре в крепостта. Други се изкачиха по стъпалата на стените, за да проверят мъртвите и да видят сметката на всеки оцелял. Субодай не се обърна, когато чу сблъсък, последван от вик. Знаеше, че хората му ще прочистят двора и помещенията зад него. Не се налагаше да ги следи; не можеше да го прави, докато ханът му влизаше така нехайно в гнездото на хашишините.