Кости по хълмовете

Последният стрелец беше съсечен и монголите изкрещяха победоносно, освобождавайки се от целия страх и гняв, които не бяха показвали досега. Субодай не се присъедини към виковете им. Тялото го болеше от стотици удари и той седна на едно каменните стъпала, като избута с крак нечий труп, за да си освободи място. Задъхваше се, сякаш дробовете му не можеха да се напълнят както трябва. Слънцето бе високо над главите им. Още нямаше дори пладне и Субодай се изсмя слабо. Имаше чувството, че бе прекарал години в онова тъмно място и всеки дъх беше борба да намери спокойствие.

Погледна напред по пътя, отвъд воините и труповете. През цялото време на битката беше виждал крепостта, но едва сега тя влезе в мислите му.

Хашишините бяха направили твърдината си от местни камъни. Издигаше се високо през прохода и нямаше начин да се заобиколи. Скалите от двете страни бяха твърде гладки, за да се покатерят по тях и Субодай въздъхна, докато изучаваше единствената огромна порта, която препречваше пътя им.

— Чукове! — изкрещя той. — Донесете чукове и мантлети.

31.

Докараните от Самарканд катапулти не можеха да бъдат прекарани през тесния процеп дори разглобени на части. Наложи се хората да размахват тежките чукове и да мятат обсадни куки. Портата на крепостта беше от бронз и месинг и бе поставена дълбоко в каменни колони. Напредваше се невероятно бавно и работата бе изтощителна. Субодай организира екипите с чуковете, докато други им осигуряваха защита с мантлетите. В края на първия ден колоните от двете страни на вратата бяха изпокъртени и очукани, с огромни дупки на местата, където забиваха железни клинове. Портата продължаваше да държи. Отгоре на интервали се сипеха стрели, но най-добрите монголски стрелци стояха в готовност и пускаха залпове преди хашишините да успеят да се прицелят. Защитниците бяха малобройни и Субодай се запита дали основната сила на врага вече не лежи мъртва по окървавените стъпала към крепостта. Хашишините бяха най-ефикасни в тъмното, когато бяха невидими. Броят им не бе достатъчен да се изправят срещу решена на всичко войска, както беше казал Чингис. Цялата им сила се криеше в това домът им да не бъде открит.

Организирането на припасите през тясната цепнатина беше сложна работа, но Субодай уреди факли и храна за хората, докато нови попълнения продължаваха да разбиват колоните. Стрелците по стената бяха улеснени през нощта. Можеха да виждат работещите монголи, макар че мантлетите продължаваха да ги защитават. Минаващите в близост до факлите рискуваха да бъдат улучени от неочаквана стрела. По зазоряване се оказа, че седем от хората на Субодай бяха улучени, а един си бе счупил китката с чука, когато железният клин се беше изплъзнал. Само трима умряха. Останалите бяха изтеглени под стъпалата, където се погрижиха за раните си в очакване на деня.

Вратата издържа през цялата сутрин и Чингис заповяда да сринат каменното село под тях. Мингхан командирите му тръгнаха назад със задачата да съборят къщите и да хвърлят камъните в пропастта, за да се освободи повече място за воините. Почти двадесет хиляди души чакаха безсилни и не можеха да достигнат врага, а само неколцина се потяха при стената. Субодай изглеждаше уверен, че хората му ще се справят, но в края на втория ден Чингис си наложи да надене студената физиономия, за да скрие нетърпението си.

Планинският старец се взираше надолу към бронираните войници, работещи под слънчевите лъчи. Едва сдържаше изпълващата го ярост. През целия си живот бе почитан от принцове и шахове, като се започне от Пенджаб в Индия и се стигне до Каспийско море. Изискваше уважение и дори почит от малцината, които знаеха кой е, без оглед на богатство и произход. Крепостта му никога не бе атакувана, откакто далечният му предшественик беше открил процепа в планината и бе положил основите на клана, който щеше да се превърне в будещата най-много страх сила в арабските земи.

Стареца се вкопчи в каменния перваз на отворения прозорец. Мравките долу продължаваха да си пробиват път към него. Прокле шаха на Хорезъм, който се бе опитал да купи смъртта на този хан. Прокле и собствената си участ заради това, че беше приел. Тогава не знаеше, че градовете на шаха ще паднат пред завоевателя заедно с купищата злато в тях. Беше пратил избраниците си да убият само един човек, но това бе накарало хана да извърши това светотатство. Беше научил за провала в Самарканд само няколко дни по-късно. Хората му се бяха оказали твърде самоуверени и се бяха подвели, че врагът е наблизо и лесно ще им стане жертва. Бяха умрели добре, но заедно с това доведоха тези безумни нападатели в убежището му.