Кости по хълмовете

Вечерта хората на Субодай вече бяха натрупали мъртвите в края на селото, до ледения водопад. Там имаше вир, след който водата продължаваше пътя си надолу по скалите. Субодай организира напояването на конете — влудяващо бавна и мъчна, но жизненоважна задача. За онези, които бяха твърде много назад, използваха кофи от селото и на воините им се наложи да изминават мили с тях. Мнозина бяха принудени да спят на тесния път, само на няколко стъпки от дълбоки пропасти. Никой не възрази — поне не толкова високо, че генералът да чуе. Приеха участта си, както го правеха винаги.

Само едната група съгледвачи се върна, когато склоновете вече се осветяваха от златните лъчи на залязващото слънце. Другата беше изчезнала и Субодай кимна на Чингис към опустелия път. Един съгледвач би могъл да падне или да си счупи крак. Но за изчезването на десетима млади мъже трябваше да има някаква друга сила, безжалостна и търпелива.

Монголите бяха намерили пътя към хашишините и заспаха там, където се намираха, полуизмръзнали и само с няколко хапки сушено месо и вода, колкото да издържат до утрото.

Субодай беше на крак преди зазоряване, отчасти за да се погрижи да постави редица мъже на тесния път, преди Чингис да се опита да ги поведе. Военачалникът бе убеден, че първите ще загинат и избра добре бронирани стрелци от собствения си туман, давайки им възможно най-добрия шанс да оцелеят. Не искаше Чингис да рискува собствения си живот срещу невидим противник, още повече на място като това. Отвесните скали покрай пътя можеха много лесно да се отбраняват. Субодай се взираше в разпръскващия се сумрак, предполагаше, че най-малкото ще се озоват срещу камъни и стрели. Надяваше се хашишините да нямат запаси със запалително масло, но не можеше да е сигурен. Нямаше смисъл да съжалява за минали решения, но противникът бе имал много време да се подготви. Ако бяха избрали да се бият, пътят се очертаваше тежък и мнозина от хората му нямаше да се върнат от планината.

Слънцето остана скрито зад върхове и скали през по-голямата част от сутринта и Субодай си помисли как ли бяха живели селяните. Дори в разгара на лятото през по-голямата част от деня домовете им бяха студени. Единствено по пладне светлината и топлината достигаха улицата долу. Вече не се съмняваше, че всички селяни са били слуги на онези, които бе дошъл да изкорени от твърдината им. Нищо друго не можеше да обясни защо са избрали такъв начин на живот.

Субодай яздеше във втората редица и погледна назад само веднъж, когато войската потегли — огромна бавна опашка, която стигаше почти до развалините на първото село. Някои от воините все още нямаха представа за случилото се предишния ден, но следваха стъпките на онези отпред и навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко във враждебния терен.

След селото пътят се стесни още повече и хората му вече бяха принудени да яздят по двама. Беше почти цепнатина в планината и въздухът бе студен от постоянния сумрак и сенки. Оръжията на Субодай бяха в готовност и той се взираше напред за арбана, който бяха изпратили. Но от него бяха останали само следите и воините се придвижваха по тях бавно, като се оглеждаха за засада.

Усещането за клетка стана задушаващо, когато склонът стана по-стръмен. Пътеката се стесни отново и вече се налагаше да провират конете през цепнатината един по един. Следите от съгледвачите продължаваха да ги водят. Никога през живота си Субодай не се беше чувствал толкова безпомощен и трябваше да положи усилия, за да потисне надигащата се в него паника. Ако ги атакуваха сега, първите убити щяха да блокират пътя и да превърнат останалите в лесни мишени. Не му се вярваше, че ще може дори да обърне коня си на това място и трепваше всеки път, щом краката му опираха покритата с мъх скала от двете му страни.

Рязко погледна нагоре, когато един от хората му тихо изсвири и конете внезапно спряха. Изруга под нос, щом осъзна, че дори не може да отиде отпред и да види какво са открили. Най-добрата войска в света се бе превърнала в една колона нервни мъже. Нищо чудно, ако хашишините не бяха напуснали крепостта си. Субодай присви очи към тясната ивица ясно небе над главата си. Достатъчни бяха само неколцина мъже с камъни горе и планината щеше да се превърне в гробница на всичките им надежди и амбиции. Рязко пое дъх, когато едно камъче падна някъде отгоре, но други не последваха.

Един от хората му дойде пеша, като се провираше под конете и ги караше да пристъпват нервно. Те също се чувстваха притиснати от скалите и Субодай се тревожеше да не изпаднат в паника. В такава теснина това означаваше хаос.

— Пътеката е преградена от стена, военачалнико — каза воинът. — Има порта, но е направена от желязо. Ако донесат чукове, ще можем да разбием пантите, но няма да е бързо.

Субодай кимна, макар че мисълта да праща заповед по колоната спрели коне щеше да е абсурдна, ако не беше постоянната опасност от атака. Против волята си погледна отново нагоре и трепна.