Чингис се позамисли. Майката на Кублай бе отбелязала, че разказите му са твърде жестоки за малко момче, но въпреки това внукът му ги харесваше. Ханът виждаше, че Сорхатани се намира недалеч от брега и ги наблюдава. На деветнадесет години тя бе станала необичайно красива жена. Понякога Чингис се питаше как ли е успял да я прилъже малкият Толуй.
— Искаш ли да чуеш за хана на хашишините?
— Да, разкажи ми! — с радостна възбуда викна Кублай.
Чингис се усмихна и се завъртя наляво и надясно, а момченцето са разкиска от резките му движения.
— Беше
Имитира ужасната хватка, а междувременно Монгке бе излязъл от водата и също гледаше ококорен.
— Как успя да се освободиш от него? — попита той.
Чингис погледна надолу към него и се позамисли за момент.
— Не успях, Монгке. Опитах се да се отърся от него, както правя с Кублай, но той беше прекалено силен за мен. Стисна още по-силно и изведнъж видях очите си да се търкалят по земята пред мен.
— Че как си ги видял, щом са били на земята? — моментално попита Кублай.
Чингис се разсмя и го свали долу.
— Умно момче си, Кублай, но си прав. Не можех да ги видя. Всъщност, виждах
— Не е вярно — презрително рече Монгке.
—
Ханът се засмя.
— Кой знае дали съм запомнил всичко както е било? Може пък да не е имал брада.
Монгке изсумтя и го удари по крака, но Чингис май не забеляза. Двете момчета вдигнаха очи и видяха, че дядо им се взира в далечината към двамата мъже, препускащи по каменистия бряг към него. Ханът внезапно се преобрази и двете момчета го загледаха объркано, без да разбират защо от доброто му настроение не бе останала и следа.
— А сега идете при майка си. Довечера ще ви разкажа друга история, ако имам време.
Чингис не ги погледна как хукват, вдигайки пръски от камъчета и песъчинки с босите си крака. Изпъна се и се приготви да посрещне съгледвачите. Познаваше мъжете, които яздеха към него. Беше ги пратил на път преди повече от година с ясни и внимателно формулирани заповеди. Завръщането им означаваше, че или са се провалили, или са намерили изчезналия му син. Не можеше да определи по лицата им, когато стигнаха до него, скочиха от конете и се поклониха дълбоко.
— Господарю хан — рече първият.
На Чингис не му беше до любезности.
— Намерихте ли го? — рязко попита той.
Мъжът кимна и преглътна нервно.
— Далеч на север, господарю. Не спряхме да проверим, след като видяхме герите и понитата. Никой друг не би могъл да е.
— Гери? Че той не взе гери със себе си — отвърна Чингис. — Значи си е направил дом колкото се може по-далеч от мен. Хората му видяха ли ви?
Двамата съгледвачи поклатиха уверено глави, без да кажат нищо. Ханът не се интересуваше от подробности за това как бяха допълзели до недодяланото селище на Джучи и се бяха крили в снега, като едва не замръзнаха до смърт.
— Добре — рече Чингис. — Добре сте се справили. Вземете шест коня от моето стадо за награда. Две кобили, два жребеца и два млади скопени коня. Ще ви похваля пред военачалника ви за свършената работа.
Изчервените от гордост съгледвачи отново се поклониха, след което яхнаха конете си и препуснаха към лабиринта от гери край брега на езерото. Чингис остана сам и се загледа над водата. През целия му живот не бе имал случай някой от военачалниците да откаже заповед, още по-малко да си помисли да го предаде. Докато Джучи не изчезна, вземайки със себе си седем хиляди ценни бойци. Чингис бе разпратил съгледвачи във всички посоки да претърсят познати и непознати земи. Отне му почти две години, но най-сетне го беше намерил. Поклати глава и мислите му станаха още по-мрачни. Всичко можеше да приключи с кръв, и то само защото беше отгледал сина на друг мъж като свой собствен. Целият народ говореше за изчезналата войска, макар и не в присъствието на хана. Джучи не му даваше друг избор.