Кости по хълмовете

Младият принц бързо се отдалечи, като подсвирваше на подчинените си командири. Джелме извика хората и ги организира, без да се колебае. Съгледвачите му бяха осигурили време и той не го пропиля. Редиците се построиха в мрака и нощта внезапно се изпълни с шум, когато всеки мъж, жена и дете се зае да приготвя оръжия или да товари каруци. Тежковъоръжени стражи затичаха по двойки из лагера, като се оглеждаха за нападатели или крадци.

Джелме седеше в центъра на бурята, потопен във вихрушката около себе си. Все още нямаше предупредителни викове, макар да чу отново далечния рог на съгледвача. На трептящата и съскаща светлина на фенерите слугите му доведоха любимия кон и му подадоха пълния колчан.

Когато Джелме тръгна в тръс в мрака, войската му вече беше готова. Първите пет хиляди тръгнаха с него — все опитни мъже, калени в битките. Никой не обичаше да се бие в тъмното и ако трябваше да нападат, щяха да пострадат и хора, и животни. Джелме стисна зъби от студа — едва сега го усети.

Чингис препускаше в тъмното, мъртвопиян и толкова лек, че сякаш единствено стремената го удържаха да не отлети. Както повеляваше традицията, той беше започвал всеки мях айраг, като пускаше няколко капки за духовете, които бдяха над народа му. Беше плюл по-голямата част в празничните огньове и течността се вдигаше в сладникав пушек нагоре. Въпреки това доста голямо количество бе стигнало до гърлото му и беше изгубил броя на меховете.

Пиршеството беше започнало преди два дни. Чингис бе посрещнал официално синовете и военачалниците си, като ги почете пред народа. Дори вечно сърдитият поглед на Джучи омекна, когато поднесоха огромните подноси дивеч. Хазар и Угедай се нахвърлиха върху най-добрите парчета с радостни викове. Бяха яли много странни неща през годините в странство, но нищо в Корио или Дзин не можеше да се сравнява с тавите зеленясало овнешко върху огъващите се маси. Месото беше заровено в земята предишната зима и се пазеше за завръщането на военачалниците. Очите на Хазар се напълниха със сълзи, макар да твърдеше наляво и надясно, че плаче от мъка по разваленото месо, а не от носталгия по редкия деликатес. Никой не му повярва, но нямаше значение.

Пиршеството достигна разгара си сред шум и невъздържаност. Най-силните воини тръгнаха из герите да търсят жени. Онези от племената бяха в безопасност, но на дзинските робини и пленените руски жени можеха да посягат. Писъците им полетяха в нощта, почти заглушени от барабаните и роговете около огньовете.

Заредиха се поеми, които се проточваха по цял ден. Някои се пееха в стария стил от два тона, излизащи от едно и също гърло. Други се рецитираха гръмко, съревновавайки се в хаоса за всеки слушател. Огньовете около Чингис ставаха все по-многолюдни и първата нощ се разтвори в утрото.

Хазар не заспа и тогава, помисли си Чингис, като гледаше сянката на брат си в тъмното. Когато вторият ден дойде към края си, Чингис забеляза как поетите пазят баладите си за Арслан в очакване на сина на военачалника. Тогава ханът напълни лично чашата на ковача.

— Чагатай и Джелме са съвсем наблизо, Арслан — каза той през дрънченето и стърженето на вятър и струни. — Ще дойдеш ли с мен да посрещнем синовете си?

Арслан се усмихна пиянски и кимна.

— Ще им заведа и поетите, да чуят сказанията за теб, старче — завалено изрече Чингис. Идеята беше великолепна и с най-топли чувства той свика съвета на военачалниците. Субодай и Джучи наредиха да доведат коне, докато Хазар и Угедай се приближиха с клатушкане. Угедай изглеждаше малко позеленял, но Чингис не обърна внимание на миризмата на повръщано около сина си.

Хаджиун лично доведе великолепната сива кобила на хана.

— Това е лудост, братко! — извика му жизнерадостно той. — Кой препуска нощем? Някой ще се пребие.

Чингис посочи в мрака, после към другарите си.

— Не се боим! — заяви той и пияните мъже около него нададоха радостни викове. — С мен са моето семейство и моите военачалници. С мен са ковачът Арслан и Субодай Доблестния. Нека земята се страхува от нас, ако паднем. Ще я разбием с коравите си глави! Готови ли сте?

— Ще препускам редом с теб, братко — отвърна Хаджиун, също попаднал в плен на дивото настроение. Двамата поеха начело на малката колона, която непрекъснато набъбваше от нови и нови желаещи да се присъединят към тях. Шаманът Кокчу също бе тук — един от малцината, които изглеждаха трезви. Чингис се огледа за най-малкия си брат Темуге и го видя спешен и клатещ неодобрително кръглата си глава. Няма значение, помисли си Чингис. Безполезният кучи син никога няма да се научи да язди.

Огледа се към семейството си, за да види дали всички имат пълни мехове с айраг и оризово вино. Той нямаше да се свърши бързо. Дузина поети се бяха присъединили към тях с грейнали от вълнение лица. Един вече беше започнал да декламира и на Чингис му се прииска да го изрита от понито му и да го изостави.

На слабата звездна светлина той успя да види синовете, братята и военачалниците си. Засмя се при мисълта, че някой нещастен разбойник може да се изпречи пред групата главорези.