Кости по хълмовете

— Ще дам по една бяла кобила на всеки, който стигне преди мен лагера на Джелме и сина ми Чагатай.

Поспря за момент, докато осмислиха думите му и на лицата им цъфнаха широки усмивки.

— Препускайте здраво, ако ви стиска! — изрева той, заби пети в хълбоците на кобилата и полетя в галоп през лагера. Останалите почти не изостанаха и поеха с викове след него. Около две хиляди души последваха хана в дълбокия мрак — всички, които имаха кон подръка, когато той бе скочил на крака. Никой не се подвоуми, макар земята да беше твърда и едно падане можеше да коства живота на ездача.

Препускането с все сила в мрака донякъде проясни главата на Чингис, макар че започна да усеща пулсираща болка зад лявото си око. Спомни си, че някъде наблизо имаше река. Мисълта да потопи глава в ледената вода бе много изкусителна.

Доброто му настроение се пръсна на парчета, когато усети някакво движение отстрани. За миг се запита дали не рискува живота си без знамена, барабани или нещо друго, което да покаже, че той е ханът. После пришпори коня си напред и изкрещя с пълно гърло. Сигурно хората на Джелме оформяха рогове от двете му страни. Летеше като луд към центъра на редицата, където знаеше, че ще открие своя военачалник.

Хазар и Хаджиун го следваха по петите и Чингис видя Джучи да го задминава, като шибаше коня си.

Върхът на неравната колона се вряза в редиците на Джелме, следвайки хана. Двама паднаха, когато конете им се натъкнаха на невидими препятствия. Други се препънаха в проснатите мъже и понита в мрака, без да успеят да спрат. Още три животни счупиха крака и изхвърлиха ездачите си. Някои от хората скочиха невредими и със смях на крака, но други не помръднаха. Чингис не забеляза нищо, толкова беше погълнат от заплахата от страна на хората на Джелме и от желанието да настигне собствения си блуден син.

Джучи не извика предупредително към редиците на Джелме, така че и Чингис не можеше да го стори. Щом синът му бе решил да препусне право срещу изнервените бойци с опънати лъкове, на Чингис не му оставаше друго, освен да преглътне внезапния мраз, прогонил пиянството му, и да продължи напред.

Джелме присви очи в мрака. Хората му бяха готови. Воините, които препускаха като обезумели в мрака, бяха на един хвърлей. Беше разперил фланговете около колоната им, така че новодошлите влизаха в клопката. Макар че на оскъдната светлина на звездите виждаше само една черна маса, нищо не му пречеше за миг да изпълни небето със стрели.

Поколеба се. Яздещият отпред трябваше да бъде Чингис. Кой друг би бил толкова безразсъден? Но пък нямаше никакво предупреждение. Джелме знаеше, че не може да позволи на врага да налети право върху най-добрите му хора. Преди това щеше да го посрещне с порой от стрели.

Присви очи, като въртеше глава наляво и надясно, за да различи по-ясно движещите се сенки. Наистина ли беше ханът? Можеше да се закълне, че в носещата се срещу него колона чу някой да пее. В тъмното само той стоеше в светлината на факела, за да го виждат. Вдигна ръка и хиляди лъкове се опънаха като един.

— По моя команда! — изкрещя с пълен глас Джелме. Чувстваше как потта по лицето му изстива на вятъра, но не се боеше. Нямаше кого да попита, никой не можеше да му каже какво да прави. Решението беше само негово. Погледна за последен път към наближаващите черни конници и се усмихна напрегнато, клатейки глава като в нервен тик. Не можеше да знае.

— Остави! — изкрещя внезапно той. — Оставете ги да дойдат! Разширете строя.

Командирите повториха заповедта нататък. На Джелме му оставаше само да види дали конниците ще спрат, или ще се врежат в редиците му и ще започнат касапницата. Гледаше как размазаните сенки приближават на сто крачки, дълбоко в образуваната от фланговете чаша. Петдесет крачки, а те продължаваха да следват своя водач и летяха право към гибелта си.

Видя някои от тях да забавят ход и хората от фланговете започнаха да викат, когато чуха гласовете на приятели и роднини. Отпусна се и благодари на бащата небе, че инстинктът му не го е подвел. Обърна се към фронта и челюстта му увисна, когато стегнатата предна редица се заби в собствените му хора с рев, от който го заболяха ушите. Коне и воини изпопадаха и внезапно всяка ръка отново държеше меч или опъваше лък.

— Факли! Занесете факли! — рязко заповяда Джелме. Робите изтичаха да осветят картината на стенещи мъже и ритащи изпопадали понита.

Разпозна Чингис насред цялата бъркотия и леко пребледня при мисълта дали ханът няма да поиска главата му. Може би трябваше да отстъпи или да им стори път? Бавно издиша, когато Чингис отвори очи, изруга и седна с усилие. Даде знак на двама от хората си да помогнат на хана да се изправи, но той ги прогони.

— Къде си, военачалнико? — извика Чингис, като клатеше глава.

Джелме пристъпи напред и преглътна нервно, когато Чингис докосна челюстта си и пръстите му се окървавиха.