Кости по хълмовете

Чакахай кимна. Такова удоволствие бе да говори открито на родния си език, така различен от гърлените звуци на монголския. Даде си сметка, че при това състояние на нещата би предпочела да се върне при баща си, вместо да види Чагатай хан. Хо Са обаче говореше истината. Хаджиун имаше свои жени и деца. Дали те щяха да се отнасят добре с нея, ако съпругът й падне? Хаджиун щеше да я почете и може би дори да я върне на краля на Си Ся. Винаги обаче щеше да има някой, който да се помъчи да използва жените и синовете на стария хан като фигуранти. Най-безопасно за Хаджиун би било да ги избие в деня, в който брат му падне в бой. Чакахай прехапа устна, разтревожена от мрачните мисли, които се бяха настанили в гера й. Чингис нямаше да приеме Джучи, в това тя беше почти сигурна. Той се възстановяваше вече повече от месец, а хората трябва да виждат водача, за да не го забравят. Освен това тя не го познаваше — знаеше само, че Чагатай ще бъде лош избор. Децата й не биха преживели възхода му, в това беше сигурна. Запита се дали е по силите й да привлече Чагатай на своя страна.

— Ще си помисля — каза тя на двамата мъже. — Ще намерим верния път.

Чуваха как вятърът отвън стене между каруците и домовете на монголите. Гостите доловиха тъгата в гласа на Чакахай, докато ги изпращаше да поспят.

Яо Шъ излезе на вятъра и снега, потръпна и се сгуши по-плътно в дела си. Не беше заради студа — едва го забелязваше дори когато носеше само тънка туника. Понякога му се струваше, че е направил грешка, когато е дошъл при конния народ. Харесваше тези хора с цялата им детинска арогантност и убеждение, че могат да заповядват на света както им се хареса. Ханът беше роден водач и Яо Шъ бе искрено впечатлен от него. В същото време обаче не бе успял да намери подходящи уши за словото на Буда. Само малкият Толуй като че ли беше отворен за него, и то само защото беше твърде млад. Чагатай се присмиваше грубо над всяка философия, която не включваше смазването на враговете под петата му, а Джучи като че ли слушаше с отвеян интерес, оставяйки думите и идеите да влизат в едното му ухо и да излизат през другото.

Потънал в мисли, Яо Шъ вървеше по заснежените пътеки през лагера. Въпреки това си оставаше бдителен и усети мъжете веднага, когато започнаха да го обграждат. Въздъхна тихичко. Само едно глупаво момче можеше да прати воини да го нападнат тази вечер. Дори не бе взел тоягата си в гера на Чакахай — смяташе, че е в пълна безопасност.

Но той не беше дете, че да попадне в засада на някакви глупаци. Запита се дали Чагатай им е наредил да го убият, или само да му потрошат някоя кост. Нямаше значение — отговорът му щеше да е един и същ. Когато снегът се завъртя при поредния порив на вятъра, Яо Шъ се хвърли между два гера и атакува първата тъмна фигура, която му се изпречи. Мъжът беше твърде бавен и монахът го повали чисто с удар по брадичката, като същевременно блокира крака му със своя. Нямаше намерение да убива в планинския проход, но чу други гласове да отвръщат на звука и си даде сметка, че нападателите са много. От всички посоки се чуваха леки стъпки и Яо Шъ овладя надигащия се в гърдите му гняв. Едва ли познаваше тези мъже, нито пък те познаваха него. Отново си помисли, че прекараното сред племената време го е променило неусетно. Буда би ги оставил да дойдат, без да вдигне гневно ръка. Сви рамене и се прокрадна към следващата сянка. Поне вече не му беше студено.

— Къде е? — изсъска нечий глас, само на крачка от него.

Яо Шъ пристъпи зад мъжа и го бутна на земята, преди той да успее да реагира, а после се промъкна покрай него. Изненаданият вик на воина отекна в хълмовете и монахът чу как другите бързо приближават.

Първият бе посрещнат с експлозивен удар в гръдния кош. Яо Шъ усети как ребрата се чупят под ръката му и я отдръпна, преди някоя кост да се е забила в нея. Инстинктивно приклекна, когато усети някакво друго движение, но в белотата не беше видял навреме двамата воини и единият го сграбчи през кръста и го хвърли върху твърдата земя.

Яо Шъ изрита и кракът му болезнено улучи нещо твърдо. Изправи се, докато кръгът от мъже се затваряше. Огледа заплашителните лица. С тревога установи, че трима от тях са от групата, която обучаваше. Те поне не смееха да го погледнат в очите. Останалите бяха непознати и носеха тежки тояги.

— Падна ни, монахо — изръмжа един от тях.

Яо Шъ се подготви и застана с леко подвити крака, така че да бъде в идеален баланс. Не можеше да победи толкова много противници, но можеше да им предаде още един урок.